Но аз така и не свикнах с насилствената смърт. Молех се никога да не свикна, защото част от мен щеше да умре и да не се възроди повече. А аз се нуждаех от нея. Добре беше, че изпитвам болка. Мъж и жена бяха жестоко изтръгнати от света — беше им отнето всичко, което са имали в живота, и всичко, което са могли да станат. В главата ми се въртеше една дума. Невинни. Невинни. Невинни. Изобщо не го заслужаваха.
Щрак.
Погледнах към ръката си и установих, че съм престанал да въртя молива. Стисках го толкова силно, че неусетно го бях счупил. Каквото и да изискваше от мен работата ми, имах дълг към Ариела и Карл. Човекът, който им беше причинил този ад, трябваше да бъде наказан. Ако този човек беше Боби, законът трябваше да се разправи с него. Кой знае защо, докато гледах жертвите, още повече се усъмних, че Боби е способен на такова нещо.
И после си спомних. Дълбоко в себе си всеки от нас е способен на насилие.
Съдейки по нещата, които бях виждал, причините за смъртта не съответстваха точно на публикациите в медиите. Вестниците и телевизията твърдяха, че двете жертви били накълцани по време на неистово нападение от ревност. Не това виждах на снимките. Пък и по тялото на Карл нямаше прободни рани. Плъзнах се надолу да разгледам друга група снимки и попаднах на близък план на бейзболна бухалка на пода в спалнята. Изглежда, дебелият й край беше причинил травмата на главата на Карл.
Разигравах събитията наум, но видяното беше непоследователно. Убиецът беше имал достъп до къщата. Беше се промъкнал някак или беше влязъл с ключ, беше се качил в спалнята и беше заварил Ариела и Карл в леглото. Карл вероятно бе станал първата жертва. Логично беше най-напред да се ликвидира по-сериозната заплаха. Ударът с дървена бухалка по тила с достатъчно голяма сила трябва да е бил шумен. Много шумен. Нямаше начин този звук да се приглуши, без да се намали вредата от удара. Въпреки това обаче по Ариела нямаше следи от самоотбрана. Нямаше порязвания или синини по ръцете и дланите. Като че ли още първата прободна рана е била фатална. Или поне достатъчно сериозна, за да я обездвижи.
Нещо в тази сцена не беше както трябва.
Оставаха ми две колекции от снимки и приключвах. В едната имаше снимки на Боби Соломон. Беше облечен с червен суитчър, бяла тениска и черни джинси. По ръкавите на суитчъра имаше кръв. По ръцете му също. И никъде другаде.
Последният набор от снимки ме разтревожи. Бяха направени в моргата. Карл Тоузър гол върху стоманената маса. За пръв път забелязах на гърлото му тънка морава синина, дълга около осем сантиметра.
Като че ли е бил ударен с тънък метален прът или нещо е било пристегнато за кратко около гърлото му. Не това ме притесни обаче. Натъртването не беше причината за смъртта, може би беше просто синина, кръв, събрала се в мастната тъкан на шията му, когато сърцето е престанало да бие.
Не, тревогата ми предизвикаха следващите няколко снимки. Онези, на които се виждаше устата му в близък план.
Под езика му имаше нещо.
Фотографът беше заснел видео, за да улови този последен обрат. Пуснах записа. Видях как в устата на Карл се пъхват дълги пинцети. След като бяха измъкнати, между тях имаше нещо, което отначало не разпознах. Каквото и да беше, озова се върху стъклена табличка и с него се заеха други пинцети. Приличаше на сгъната бележка, прикрепена към малък конус. Конусът като че ли беше колкото капачка на химикалка. Пинцетите разтвориха бележката и камерата се приближи.
Това не го пишеше по вестниците. Абсолютно никъде.
Не беше бележка, а банкнота. Банкнота от един долар, сгъната многократно. От обратната страна на банкнотата е държавният печат на Съединените щати. В ъглите на банкнотата е цифрата „1“ зад думата „един“. Това изображение е разположено върху нещо като паяжина. Банкнотата беше сгъната така, че всяко ъгълче приличаше на фигура или знак върху крило. Четири крила, разперени от конична форма в центъра. Само дето конусът беше сложно нагънатата средна част на банкнотата.
Убиецът беше направил от банкнотата пеперуда и я беше пъхнал в устата на Карл Тоузър.
13
След като се отказа от опита да се добере до куфарчето, Кейн обиколи квартала. Когато се върна до колата си, дишането му се беше нормализирало. Вече не усещаше ръцете си тежки. И беше престанал да чувства пулса си във върховете на пръстите. Метна раничката на предната седалка и зачака.