Двайсет минути по-късно мъжът с елегантния костюм напусна сградата на Флин. Кейн видя как се качва в кабриолета си и потегля. Пулсът се върна в пръстите му и той внезапно започна да усеща оръжието в джоба на якето си. Само бодигардът и Флин. Сега бодигардът със сигурност щеше да е нащрек. В последната секунда Кейн реши да не стреля по мъжете на улицата. Прекалено се забави, преди да измъкне оръжието. Охранителят го беше изпреварил. Затова Кейн измъкна телефона си и помоли да го упътят. И толкова по-добре, помисли си. Иначе бодигардът щеше да го застреля.
Той заскърца със зъби при мисълта за лаптопа в апартамента на Флин. Отново огледа сградата. Не можеше да разбере какви охранителни камери има вътре, нито колко са обитателите. Може да имаше и портиер.
Двигателят забоботи, борейки се с ниските температури. Кейн включи на скорост и бавно потегли. Обеща си да се върне, когато е готов. Засега трябваше да свърши нещо друго.
Караше на изток, към реката. Мина по цялата Четирийсет и шеста улица до Второ авеню и после по „Франклин Делано Рузвелт“. Движението още беше натоварено и той напредваше бавно. Кейн не беше нюйоркчанин. Въпреки това почти не поглеждаше навигацията.
Улиците на Манхатън се пресичаха под прав ъгъл — като решетка. Озовеш ли се там за пръв път, няколко минути с карта са ти достатъчни, за да се ориентираш. На карта островът приличаше на печатна платка. Пускаш ток и работи. Според Кейн не хората, не жителите на Манхатън бяха електричеството, необходимо за захранване на платката. Не и колите. Нито влаковете.
А парите. Манхатън се захранваше от парите.
Докато чакаше в задръстванията, той гледаше отражението си в страничното огледало. Носът му се беше подул. Може би прекалено. Заради него цялото му лице изглеждаше подпухнало. Отбеляза си наум по-късно да го наложи с лед, за да поспадне отокът. Освен това трябваше да използва повече грим, защото синината започваше да си личи.
Всеки друг щеше да умира от болка. Не и Кейн. Той беше специален. Това му беше казала майка му.
Не познаваше тялото си. Държеше го на разстояние.
Когато беше на осем, Кейн установи, че не е като другите. Падна от ябълково дърво в градината. Падна лошо. Беше се покатерил нависоко и тупна на земята от най-високите клони на дървото. Не се разплака. Той никога не плачеше. Бързо се изправи и се накани отново да се покатери на дървото, но установи, че не може да стисне клона с лявата си ръка. Китката му изглеждаше подута. Беше необичайно, затова той отиде в кухнята да попита майка си защо китката му е толкова смешна. Докато влезе, китката му беше станала тройно по-голяма и все едно някой бе пъхнал топка за тенис под кожата му. Кейн и досега си спомняше как се бе разкривило лицето на майка му, когато видя ръката му. Обади се на „Спешна помощ“, но накрая й омръзна да чака, уви две пакетчета замразен грах около китката му, настани го в старата кола и лично го откара в болницата.
Никога не беше карала толкова бързо. Кейн много точно помнеше онова пътуване. По радиото свиреха „Ролинг Стоунс“, а лицето на майка му лъщеше от сълзите. От паниката гласът й звучеше пронизително и неистово.
— Всичко е наред, всичко е наред. Не се плаши. Веднага ще те оправят. Боли ли те, миличък? — попита тя.
— Не — отговори Кейн.
Рентгенът в болницата показа множество фрактури. Китката трябваше да бъде наместена, преди да се гипсира. Лекарят обясни колко спешен е случаят и ги увери, че ще направят всичко възможно да облекчат с райски газ болката по време на манипулацията. Малкият Джошуа отказа да вдиша нещото със странна миризма, което му пуснаха през тръбата, и неведнъж сваляше маската.
Не плака по време на манипулацията. Лежеше съвсем неподвижно и слушаше в безмълвен захлас приглушеното потракване на натрошените си кости, докато лекарят натискаше и дърпаше китката му. Една медицинска сестра залепи на тениската му стикер с похвала, че е храбър пациент. Джошуа я увери, че не иска лекарства. Беше си добре.
Отначало медицинският персонал отдаде поведението му на шок, но майката на Кейн знаеше, че става дума за нещо повече. Настоя да направят изследвания на сина й. Кейн и до днес не знаеше откъде бе намерила парите за изследванията. Най-напред лекарите решиха, че нещо не е наред с мозъка му. Той не проплака, докато дупчеха кожата му с игли. Чувал беше думата „тумор“, но не знаеше какво означава. Скоро изключиха вероятността от някакво образувание в мозъка. Новината зарадва майката на Кейн, но тя продължаваше да се тревожи, затова направиха още изследвания.