След като изпълни задачата си, Кейн върна писмата в чувала и го пристегна с нови пластмасови върви, които си носеше. Лесно се снабди с тях — бяха същите като онези, които използваха съдът и пощата.
Тъй като разполагаше с още време, Кейн изпъна крака на пода и се зае да разглежда пликовете на дисплея на фотоапарата си. Сред тях щеше да открие идеалния човек. Сигурен беше. Усещаше го. Сърцето му запърха от вълнение. Сякаш през гърдите му потече ток.
След несекващите тласъци на уличното движение в Манхатън той усети със закъснение, че микробусът вече е спрял. Прибра фотоапарата. Задните врати се отвориха. Кейн обхвана уж пострадалото място. Елтън се приведе навътре в микробуса и се протегна. Притиснал едната си ръка към тялото, Кейн протегна другата и пое десницата на Елтън. Изправи се. Щеше да стане толкова лесно, толкова бързо. Трябваше само да запъне стъпалото си и да дръпне. С лек натиск щеше да изтегли пощальона в микробуса. Макетният нож щеше да хлътне в тила на Елтън само с едно плавно движение и да последва извивката на челюстта до каротидната артерия.
Елтън предпазливо помогна на Кейн да излезе, все едно беше трошлив като стъкло, и го заведе в медицинския център.
На жребия се падна тура — косъм нямаше да падне от главата на Елтън.
Кейн благодари на спасителя си и го проследи с поглед как се отдалечава. Няколко минути по-късно той напусна центъра и огледа улицата, за да види дали пощальонът не се връща да провери как е пострадалият.
Нямаше го.
Много по-късно вечерта Елтън, облечен с екипа си за крос, излезе от любимия си деликатесен магазин с наполовина изяден сандвич „Рубен“ в ръка и кафява хартиена торба с покупки в другата. Неочаквано до него се озова висок, гладко избръснат мъж, който му прегради пътя и го принуди да се закове на място в тъмното, под една счупена улична лампа.
Джошуа Кейн се наслаждаваше на свежата хладна вечер, на хубавия костюм и на избръснатата си шия.
— Отново хвърлих жребий — каза той.
Кейн застреля Елтън в лицето, отдалечи се с бърза стъпка и изчезна в тъмнината. Краткотрайната екзекуция не му достави удоволствие. При идеални обстоятелства би му се искало да разполага с няколко дни за Елтън, но не можеше да отдели толкова време.
Чакаше го много работа.
Понеделник
Шест седмици по-късно
1
На пейките зад мен нямаше репортери. В съдебната зала нямаше и зрители. Нито разтревожени роднини. Само аз, клиентката ми, прокурорът, съдията, стенографката и една секретарка. А, да, и охраната — човекът седеше в ъгъла и скришом гледаше бейзболен мач на смартфона си.
Намирах се на Сентър Стрийт №100, в малка зала на осмия етаж в сградата на Наказателния съд в Манхатън.
Нямаше никой друг, защото никой друг не даваше пет пари. Всъщност и прокурорът не се интересуваше особено от случая, а съдията изгуби интерес още щом прочете обвинителния акт: притежание на наркотици и свързани с тях принадлежности. Прокурорът, който цял живот бе заемал този пост, се казваше Норман Фолкс. Оставаха му шест месеца до пенсия и си личеше. Горното копче на ризата му беше разкопчано, костюмът му изглеждаше като от времето на Рейгъновото президентство, а двудневната му брада беше единственото наглед чисто нещо по тялото му.
Почитаемият Кливланд Паркс, който водеше делото, имаше лице като спаднал балон. Облегна глава на ръката си и се наведе от съдийската маса.
— Още колко ще чакаме, господин Фолкс? — попита съдия Паркс.
Норм погледна часовника си, сви рамене и отговори:
— Извинете, Ваша чест. Той трябва да дойде всеки момент.
Съдебната секретарка прошумоли с някакви документи пред себе си.
В залата отново настана тишина.
— Господин Фолкс, отбелязвам за протокола, че като опитен прокурор сигурно знаете колко се дразня от закъсненията — каза съдията.
Норм кимна. Отново се извини и пак подръпна яката на ризата си, а лицето на съдия Паркс започна да променя цвета си. Колкото по-дълго седеше Паркс, толкова повече поруменяваше. Това беше най-силната проява на възбуда от негова страна. Никога не повишаваше тон, нито размахваше обвинително пръст, но кипеше от гняв. Добре известно беше колко мрази неточността.