Кейн насочи вниманието си към лицето на мъжа и отброи три секунди, преди онзи да осъзнае, че не става дума за шега и че не стои пред отражението си. Въпреки това мъжът сведе поглед към ръцете му, за да се увери, че са празни. Дясната ръка на Кейн държеше пистолет със заглушител, отпуснат отстрани до тялото.
Кейн се възползва от объркването на жертвата си. Силно блъсна мъжа в гърдите, за да го принуди да отстъпи още по-навътре. Влезе в апартамента, затвори вратата с ритник и я чу как се затръшна.
— В банята, веднага, в опасност си — каза Кейн.
Мъжът вдигна ръце и устните му се раздвижиха беззвучно, докато се мъчеше да намери думи. Каквито и да било. Нищо не му хрумна. Той просто се придвижи заднешком по коридора към банята си, докато не усети как задната част на бедрата му опира в ръба на порцелановата вана. Високо вдигнатите му ръце трепереха, очите му оглеждаха обстойно тялото на Кейн, паниката му се боричкаше с объркването.
Кейн също не можеше да откъсне очи от човека в банята и откри незначителни разлики във външния вид. Отблизо установи, че е по-слаб от мъжа поне със седем-осем килограма. Цветът на косата му беше сходен, но не съвсем същият. А и този малък белег, точно над горната устна, на лявата буза. Кейн не беше забелязал белега на снимките, които направи пет седмици по-рано, не го видя и на снимката от шофьорската му книжка в базата данни на Службата за превозни средства. Може би белегът се беше появил, след като бе направена снимката. Тъй или иначе, Кейн знаеше, че това не е проблем. Беше изучил холивудските техники за гримиране — с помощта на слаб и бързосъхнещ латексов разтвор можеше да направи точно копие на почти всякакъв белег. Улучил беше само цвета на очите — беше същият като на контактните му лещи. Помисли си, че сигурно ще се наложи да добави по-тъмни сенки около очите си и леко да изсветли кожата си. Носът беше проблем.
Но разрешим.
Не е идеално, но не е зле, помисли си Кейн.
— Какво става, по дяволите? — попита мъжът.
Кейн извади от джоба си сгънат лист и го хвърли в краката на мъжа.
— Вземи го и го прочети на глас — нареди той.
Мъжът приклекна с треперещи крака, взе листа, разгърна го и го прочете наум. Когато отново погледна към Кейн, той държеше малък дигитален диктофон.
— Сега на глас — заповяда.
— Вз-з-земи каквото поискаш, с-с-само не ме наранявай — примоли се мъжът и скри лицето си от Кейн.
— Ей, слушай внимателно — животът ти е в опасност. Нямаме много време. Ще дойдат да те убият. Успокой се, аз съм полицай. Тук съм, за да заема твоето място и да те предпазя. Защо според теб съм облечен точно като теб? — каза Кейн.
Мъжът надникна между пръстите си, отново измери с поглед Кейн, присви очи и заклати глава.
— Кой ще иска да ме убие?
— Нямам време за обяснения, но въпросният човек трябва да ме помисли за теб. Ще те отведем от тук на безопасно място. Преди това обаче искам да направиш нещо. Нали разбираш, изглеждам като теб, но гласът ми е различен. Прочети написаното, за да чуя гласа ти. Трябва ми ритъмът на речта ти, да чуя как говориш.
Листът трепереше в ръката на мъжа, който зачете на глас колебливо, като пропускаше думи и заекваше.
— Спри. Успокой се. В безопасност си. Сега опитай отново, започни отначало — нареди Кейн.
Мъжът си пое дъх и опита пак.
— За миг бях в чужд скърцащ плюшен фотьойл — прочете мъжът с озадачено изречение. — Какво е това?
Кейн натисна стопа на дигиталния диктофон, вдигна пистолета и го насочи към главата на мъжа.
— Изречението е фонетична панграма. Дава ми основна представа как произнасяш звуковете. Съжалявам, излъгах те. Аз съм онзи, който ще те убие. Повярвай ми, иска ми се да разполагахме с повече време да се опознаем. Това щеше много да улесни нещата — каза Кейн.
Изстрелът проби дупка в небцето на мъжа. Двайсет и втори калибър със заглушител. Без изходна рана. Без да се налага да чисти кръв и мозък, без куршум, който да изчовърква от стената. Чиста работа. Тялото на мъжа се строполи във ваната.
Кейн пусна пистолета в мивката, излезе от банята и отвори входната врата. Огледа коридора. Беше пуст. Почака. Никой не излезе. Никой не беше чул нищо.