— Нали не те събудих?
— Не мога да спя.
— Извинявай, че звъня толкова рано. Работих цяла нощ. Ще се опитам да дремна половин час, преди да отида на закуска с федералните. Но не мога да се успокоя, преди да науча повече за онова, което ми спомена по-рано. За съдебния заседател. Ти каза, че си забелязал нещо.
— Съдебния заседател? — попита Арнолд.
— Онзи, за когото ми говори. Нали се сещаш, за промяната в изражението. Не беше сигурен как да го определиш, било съвсем мимолетно. Но може да се окаже важно. А може и да не е. Просто исках да разбера за какво говориш.
— А, това ли! — възкликна Арнолд. Сети се. — Да, ами както сам каза, не съм сигурен как да го определя. Лицето му се промени само за секунда.
— Кой беше?
Той замълча. Не знам защо, но бях сигурен, че това е важно.
— Алек Уин — отговори Арнолд.
Уин беше откачалката с оръжията. Онзи, който си падаше по лова, риболова и „Фокс Нюз“. Дали Алек обичаше да ходи и на лов за хора, не само за елени?
— Благодаря, Арнолд. Виж, знам колко усърдно работиш. Почини си, ще се видим по-късно днес.
Той ми благодари и аз затворих. Настроих телефона да ме събуди след трийсет минути. Щях да дремна, за да се освежа, после да се приготвя и да отида в офиса на ФБР в шест сутринта.
Предусещах, че ме очаква дълъг ден.
Четвъртък
49
Когато слънцето се показа от другата страна на „Грейдис Ин“, Кейн вече беше взел душ и си беше облякъл тениска. Лежеше на леглото и се мъчеше да заспи. Раната на крака му изглеждаше добре. Не беше прокървила въпреки физическото натоварване през нощта. Огледа я внимателно и смени превръзката. Нямаше признаци за инфекция. За всеки случай изпи още една доза антибиотици. Премери си температурата. Всичко беше наред.
Допускаше, че разполага с около час, може би дори час и половина, преди охраната да ги събуди за закуска. Мускулите му се отпуснаха. Вдиша дълбоко два пъти и се унесе в нещо като полусън, където подсъзнанието поемаше контрола.
Кейн се чувстваше доволен от свършеното през нощта.
Скоро охраната щеше да започне да тропа по вратите. И да се разнесе шумотевицата. И провикванията. А после — и писъците.
Строго поверително, обект на адвокатска тайна
Относно: съдебен заседател
„Народът срещу Робърт Соломон“,
Наказателен съд на Манхатън
Даниъл Клей
Възраст: 49 г.
Безработен. Живее от социални помощи. Неженен. Няма родители, няма роднини. Няма приятели. Крайно лошо финансово положение. Обича социалните медии и чете научна фантастика и фентъзи. Не чете вестници и избягва новините в интернет. Фен на Елвис. Без полицейско досие. Интересува се от сциентология, но още не се е присъединил към тази Църква най-вече поради лошото си финансово положение.
Вероятност да гласува „невинен“: 25%.
50
Какво ли не се говори за Федералното бюро за разследване. За политиката им. За тайния им политически дневен ред. За корупцията. За следенето на всеки американски гражданин. За грешките. За отнетия човешки живот.
В шест и пет в четвъртък сутринта обаче аз нямах нищо против ФБР. Докато ми наливаха кафе, бях готов да поддържам временното примирие.
Не можеше да не им се признае бързината, с която сформираха кризисен щаб за доларовите убийства. Дилейни разполагаше с достатъчно улики, за да принуди директорите да развържат кесията.
Въведоха ме в просторна зала без прозорци. Добре осветена. Пълна с бюра. С диаграма на убийствата върху стъклен панел, който разделяше залата по средата. Снимки на жертвите с биографични данни отдолу бяха групирани заедно с хората, осъдени за убийството им. Стъклото беше нашарено със стрелки, нанесени с маркер.
— Намерихме още едно — каза Дилейни зад мен.
Приближи се и закрепи снимката на момиче със ситни черни къдрици, облечено с кожено рокерско яке. Светла кожа. Усмивка на мажоретка. Беше на двайсет и няколко. До нея се появи снимката на висок мъж на средна възраст с мустаци. Полицейска снимка.
— Преподавател по английски, осъден за убийството на сервитьорка в Южна Каролина — поясни Дилейни.