— Кога? — попитах.
— През две хиляди и четиринайсета. Преподавателят тъкмо продал първия си роман на голямо нюйоркско издателство. Анулирали договора му след ареста — каза Дилейни.
На стената отсреща имаше хронология на убийствата и на наказателните дела на извършителите. Тя започваше от 1998-а с първите млади жени, за чиито убийства беше осъден Пена. И продължаваше до последния случай — преподавателя през 2014 г.
— Шестнайсет години — промърморих.
— Може би — съгласи се Дилейни. — Все още нямаме информация от няколко щата. Ню Джърси, Вирджиния и Роуд Айланд. Може и да е започнал по-рано, но едва ли много по-рано.
Трудно ми беше да се съсредоточа над снимките на жертвите. Животът на всяка от тях беше прекъснат безмилостно, жестоко. Мъже и жени. Имаха родители, приятели, дори свои деца. Загубата беше съкрушителна. Седнах на едно празно бюро. Залата вече започваше да се пълни с федерални. Дори беглата представа за болката, която беше причинил този мъж, беше трудно обозрима — като пожар на хоризонта. Лицата на жертвите сякаш тлееха. Имах усещането, че ако се приближа или се вгледам за по-дълго в нечие лице, то ще ме погълне и никога няма да ме пусне.
Дилейни демонстрираше безпристрастие, обичайно за федерален агент. Гледаше лицата на жертвите с окото на анализатор.
— Как го постигаш? — попитах.
— Кое?
— Гледаш всичко това и като че ли не те разстройва.
— О, разстройва ме, и още как — отговори тя. — Телата, мащабите на всичко, огромното страдание — като нищо ще влезеш в лудница, ако му се оставиш. Затова не гледам. Когато разглеждам някоя снимка, не виждам жертвата, а търся убиеца. Опитвам се да го надуша, да забележа почерка му или да открия някаква особеност. Трябва да затвориш очи за разрухата и да търсиш чудовището, което се крие зад нея.
Умълчахме се. Мислех си за всички тези хора.
— Е, той обясни ли ти вече как да заловиш този изверг? — попита Харпър.
Не бях усетил кога е дошла. Носеше огромна чаша кафе, купено отвън. Видимо й тежеше. Остави чашата на масата и седна до мен.
— Още не — отговори Дилейни.
Всъщност не бях сигурен дали ще се получи. Нямаше голяма вероятност, но след като цяла нощ мислих за Банкнотата, бях почти сигурен, че съм разгадал какво прави.
— Струва ми се, че действителните мишени са хората, които Банкнотата е натопил за убийствата. Вижте трите знака върху държавния печат. Допускам, че стрелата е за жертвата. Маслиновата клонка е знак за обществото, че извършителят е заловен и осъден. По-точно, този, когото е натопил. А звездата е за щата. Няма какво друго да е.
Харпър отпи голяма глътка кафе. Дилейни скръсти ръце и се облегна назад. Не бях сигурен, че съм успял да я убедя.
— Този тип прави почти невъзможното да натопи невинен човек за убийства, извършени от самия него. Вероятно усещането е приятно. Планираш убийство, извършваш го, а ченгетата не те търсят. Почти идеалното убийство, нали? Да допуснем, че си създаваш толкова главоболия, само и само да натопиш някого. Няма ли да останеш да се навърташ наблизо, докато не се увериш, че нищо неподозиращата ти жертва ще плати за твоите престъпления?
— Как точно се навърта? — попита Харпър.
— Мисля, че наблюдава съдебните процеси. За негодника това не е просто игра, а мисия. Представете си колко силен се чувства, докато седи в съдебната зала и гледа как осъждат друг човек за неговото престъпление. А най-хубавото е, че лично се е погрижил да стане така. Планът се осъществява безупречно пред очите му. Този тип наистина умее да прецаква хората. Успял е да осигури присъда за всеки, когото е набелязал. Не вярвам, че адвокатите не са били способни да спечелят поне едно от тези дела. Той обаче издейства присъда всеки път. И точно това му носи усещането, че е всесилен. Много убийци закопават хора заради силова игра. Защо този да е различен?
Химикалката в ръката на Дилейни препускаше по листа. Тя кимаше, докато си записваше.
— Много убийци ли познаваш, Еди? — попита.
— По този въпрос се позовавам на Петата поправка — отговорих.
— Телевизионни репортажи, снимки от процесите в местни и национални вестници, блогове. Можем да започнем да търсим този тип — каза Харпър.
— Ако съм прав, той ще бъде днес в съда, за да гледа Боби. Поставете петима-шестима агенти сред зрителите. Да видим какво ще стане, когато подложа свидетеля на прокуратурата на кръстосан разпит за Банкнотата. Ако извадим късмет, ще го подплашим. Нека си помисли, че знаем за него много повече, отколкото му се иска. Ако е умен, ще реши да се качи на първия самолет, който излита от летище „Кенеди“. Трябва просто да го хванете, преди да излезе от съдебната зала.