Все още с писмото в ръка, напуснах книжарницата и се качих на моя етаж. При всеки етаж стълбите се стесняваха заради книгите. Докато вървях и гасях лампите след себе си, започнах да си съчинявам учтиво писмо за отказ. Щях да кажа на мис Уинтър, че не съм подходящият библиограф. Нямах интерес към съвременните писатели и литература. Не бях чела нито една нейна книга. Чувствах се добре в библиотеките и архивите, но никога в живота си не бях интервюирала жив писател. Беше ми по-лесно с мъртвите и ако трябва да призная истината, живите ме изнервяха.
Макар че това последното не бе необходимо да го пиша в писмото.
Нямах желание, нито сили да си приготвя нещо за ядене. Чаша какао щеше да ми бъде достатъчна.
Очаквайки млякото да се стопли, застанах до прозореца. В нощното стъкло имаше едно лице — толкова бледо, че можех да видя чернотата на небето през него. Ние докоснахме бузите си — моята буза се залепи към студената стъклена буза. Ако човек можеше да ни види, щеше да разбере, че ако не беше стъклото, на този свят наистина нямаше нищо, което да ни раздели.
Тринадесет приказки
„Кажете ми истината.“ — Думите от писмото се бяха загнездили в главата ми, уловени в капан като птица, паднала в комина, както ми се струваше под наклонения покрив на моя мансарден етаж. Беше естествено молбата на момчето да ми направи впечатление; на мен, на която никога не ми бе казана истината, а бях оставена да я открия сама и тайно. „Кажете ми истината“. Цялата истина.
Но аз реших да изхвърля думите и писмото от главата си.
Почти беше станало време. Разбързах се. Насапунисах лицето си в банята и измих зъбите си. В осем без три минути бях облечена с нощница и чехли в очакване чайникът да заври. Бързо, бързо. Една минута до осем. Бутилката с гореща вода беше готова и аз напълних една чаша със студена от чешмата. Времето беше много важно. Защото в осем часа щеше да дойде краят на света. Тогава настъпваше времето за четене.
Часовете между осем вечерта и един или два след полунощ винаги са били вълшебни. На фона на сините чаршафи белите страници на моята отворена книга, осветени от светлия кръг на лампата, бяха порти към друг свят. Но тази нощ магията я нямаше. Нишките на интригата, които бяха останали опънати в напрежение през нощта, някак си бяха отслабнали през деня и аз открих, че не ме интересува дали ще се заплетат отново. Направих усилие да убедя себе си, но много скоро след като успях, се намеси един глас: „Кажете ми истината“, който разряза възела и отново остави нишките да висят свободно.
Тогава ръката ми се поколеба над любимите ми: „Жената в бяло“3, „Брулени хълмове“4, „Джейн Еър“…5
Нищо не стана. „Кажете ми истината…“
Четенето никога преди не ме е предавало. То винаги е било нещо сигурно. Загасих светлината и положих глава върху възглавницата, опитвайки се да заспя.
Ехо от един глас. Откъслеци от една история. В тъмното ги чувах още по-ясно и отчетливо. „Кажете ми истината…“
В два часа сутринта станах от леглото, обух някакви чорапи, отключих вратата, завих се с нощния си халат и се промъкнах по тесните стълби в книжарницата.
В задната част има една малка стаичка, не по-голяма от бюфет, която използваме, когато трябва да пакетираме някоя книга за пощата. В нея има маса, а на една лавица стоят ножици, листове кафява хартия и кълбо канап. Има също и обикновен дървен скрин, в който лежат около дузина книги.
Съдържанието на скрина рядко се променя. Ако днес можете да погледнете в него, ще видите онова, което и аз видях онази нощ: една книга без корици, лежаща на едната си страна, а до нея том с грозна кожена подвързия. Вдясно две книги на латински. Една стара библия. Три томчета по ботаника, две по история и едно по астрономия. Една на японски, друга на полски и няколко поеми на стар английски. Защо държим тези книги отделно ли? Защо те не са в своята естествена компания по подредените и чисто означени лавици? В този скрин пазим езотеричното, ценното, рядкото. Тези книги струват колкото съдържанието на целия магазин, че дори и повече.
Книгата, която търсех — малка книжка с твърди корици, около четири на шест инча, само на петдесет или почти толкова години, не бе съвсем намясто в компанията на тези антики. Тя се появи тук преди няколко месеца, поставена според мен по невнимание от татко, и аз смятам тези дни да го попитам за нея и да я сложа на подходящо място по лавиците. Но за всеки случай сега си слагам белите ръкавици. Държим ги в скрина и ги използваме винаги когато работим с тези книги, защото поради някакъв смешен парадокс, макар те да оживяват, когато ги четем, мазнината от нашите пръсти ги разрушава, когато отгръщаме страниците им. Както и да е, корицата на тази книжка беше цяла и непокътната, ръбчетата й не бяха огънати и тя самата бе в чудесно състояние. Беше от популярна поредица, произведена с доста високо качество от издателска къща, която вече не съществуваше. Наистина очарователно томче, първо издание, но в никакъв случай нещо, което човек би очаквал да открие сред съкровищата. На разпродажбите и селските панаири другите томове от тази поредица се продаваха за няколко пенса.
4
Роман от Емили Бронте — най-добрата писателка от трите сестри Бронте — Емили, Шарлот и Ан, изд. 1847 г. — най-четеният роман в английската литература. — Б.пр.