Корицата беше в кремаво и зелено; един повтарящ се мотив във формата на рибешки люспи оформяше фона, а в лявото поле бяха оставени два бели правоъгълника — единият за рисунката на русалка, другият за заглавието и името на автора. Тринайсет приказки за промяната и отчаянието от Вида Уинтър.
Затворих скрина, върнах ключа и фенерчето на мястото им и се качих обратно в стаята си с книгата в ръка, която все още бе облечена в ръкавица.
Нямах намерение да чета. Нищо подобно. Всичко, което исках, бяха само няколко фрази. Нещо достатъчно силно, достатъчно смело, за да успокои думите от писмото, които продължаваха да се въртят в главата ми. Огънят се загася с огън, казват хората. Няколко изречения, може би една страница, и тогава сигурно щях да успея да заспя.
Свалих прашната обвивка и нагласих книгата на специалната поставка, която пазех за подобни цели. Дори с ръкавици трябва да бъдеш абсолютно внимателен. Отворих книгата и вдъхнах. Миризмата на старите книги — толкова остра, така суха, че имах чувството, че мога да я вкуся.
Прологът. Само няколко думи.
Но преминавайки по първия ред, очите ми бяха приковани.
„Всички деца митологизират своето раждане. Това е универсална черта. Искаш да опознаеш някого? Сърцето, мисълта и душата му? Накарай го да ти разкаже кога е роден. Онова, което ще чуеш, няма да бъде истина; ще бъде приказка. А нищо не е по-силно и ефектно от една приказка.“
Все едно потънах във вода.
Селяни и принцеси, управители на имения и чираци при хлебаря, търговци и русалки, образи, които в същия миг ми станаха близки. Бях чела тези приказки стотици, хиляди пъти преди. Това бяха приказките, които всеки знаеше. Но постепенно, докато четях, близостта им изчезна. Те станаха непознати. Станаха нови. Тези герои не бяха цветните манекени, които си спомнях от детските книжки с картинки, механично играещи историята още веднъж. Те бяха хора. Кръвта, която капеше от пръста на принцесата, която докосна вретеното, беше мокра и остави вкус на метал върху езика й, когато тя облиза пръста си, преди да заспи за сто години. Когато докараха изпадналата му в кома дъщеря, сълзите на краля оставяха солени следи по лицето му. В приказките имаше непознато настроение. Всеки постигаше своето най-дълбоко и съкровено сърдечно желание: кралят получаваше своята щерка, върната към живота благодарение целувката на един непознат; звярът събличаше кожата си и оставаше гол като човек; русалката тръгваше да върви; но едва когато ставаше прекалено късно, всички осъзнаваха цената, която трябваше да платят, за да избягат от съдбата си. Всеки щастлив завършек, всяко „и били щастливи до края на живота си“ бе развалено, опетнено, покварено. Съдбата, която в началото бе толкова отзивчива, така готова за преговори и отстъпки, накрая искаше жестока отплата за щастието.
Приказките бяха жестоки, силни и сърцераздирателни. Влюбих се в тях.
Когато четях приказката за Малката русалка — дванадесетата по ред, — започнах да чувствам в себе си надигането на вълнение и тревога, които не бяха свързани със самата приказка. Бях объркана — палецът и показалецът ми изпратиха съобщение: „Няма повече страници“. Безпокойството ми нарасна и стана още по-настоятелно, когато прехвърлих книгата, за да проверя. Беше истина. Тринайсетата приказка би трябвало да е много кратка.
Продължих да чета, свърших дванадесетата и обърнах страницата.
Чиста, бяла страница.
Прелистих я напред, после назад. Нищо.
Нямаше тринайсета приказка.
В главата ми неочаквано нахлу вълна от кръв като гмурналия се в дълбокото плувец, когато изплува прекалено бързо на повърхността.
Отделните части от стаята постепенно се върнаха пред погледа ми и се настаниха по местата си една по една. Чаршафите, книгата в ръката, лампата, която все още светеше бледо на утринната светлина, промъкваща се през тънките завеси.
Денят започваше. Бях чела цялата нощ. Нямаше тринайсета приказка.
В магазина баща ми седеше на бюрото, хванал главата си в ръце. Той ме чу да слизам по стълбите и вдигна поглед. Лицето му беше побеляло.