— Добре съм, благодаря.
Мис Уинтър също отказа, когато Джудит й напомни, че може да вземе повече от белите таблетки, ако се нуждае от тях. Джудит си отиде, а мис Уинтър отново затвори очите си.
— Как е вълкът? — попитах.
— Свит в ъгъла и спокоен — отговори ми тя. — Защо да не е? Сигурен е в победата си. Така че доволно може да изчака благоприятния за него момент. Знае, че няма да вдигам шум. Договорили сме се за условията.
— Какви условия?
— Той ще ме остави да довърша историята, а след това аз ще го оставя той да ме довърши.
И тя ми разказа историята за пожара, докато вълкът броеше думите й.
Преди бебето да се появи, не мислех много-много за него. Бях обмислила практическите трудности от това да криеш едно бебе в къщата и имах план за бъдещето. Ако успеехме за известно време да го запазим в тайна, смятах по-късно да разкрия появата му пред света. Въпреки че без съмнение за него щеше да се говори какво ли не, то можеше да бъде представено като сираче на някой далечен роднина на семейството, а ако хората се чудят кои точно са родителите му, те бяха свободни да мислят каквото си щат. Не можеха да направят нищо, с което да ни накарат да разкрием истината. Когато правех тези планове, си представях бебето като трудност, която трябва да бъде преодоляна. Не вземах пред вид факта, че то бе от моята плът и кръв. Не очаквах, че ще го обичам.
То бе на Емелин и това бе достатъчна причина. То бе на Амброус. Това бе въпрос, върху който не се замислях много. Но то също така беше и мое. Удивлявах се на седефената му кожа, на розовите му устица, на некоординираните движения на мъничките му ръчички. Бях погълната от свирепостта на желанието си да го защитавам: исках да го защитавам заради Емелин, да защитавам нея заради него, да защитавам двамата заради себе си. Като ги гледах — бебето и Емелин, не можех да откъсна очите си. Те бяха прекрасни. Единственото ми желание бе да ги запазя живи и здрави. Да ги съхраня. А съвсем скоро разбрах, че те наистина се нуждаеха от някой, който да ги опази.
Защото Аделин ревнуваше от бебето. Ревността й беше много по-силна, отколкото към Хестър, дори по-голяма и от ревността към мен. Това трябваше да се очаква: Емелин харесваше Хестър, обичаше мен, но тези чувства не можеха да се сравняват с чувството й към Аделин. Но бебето… Ах, при бебето нещата бяха съвсем различни. Бебето узурпира всичко.
Не би трябвало да бъда изненадана от степента на омразата, която се породи у Аделин. Знаех колко ужасен може да бъде гневът й, бях свидетелка на яростта и насилието й. Все пак в деня, в който за пръв път разбрах докъде може да стигне, почти не можах да повярвам. Минавах покрай стаята на Емелин и тихичко бутнах вратата, за да видя дали тя спи. И открих, че вътре е Аделин, наведена над люлката край леглото. Нещо в позата й ме разтревожи. Чувайки стъпките ми, тя се стресна, обърна се и профуча покрай мен като дива котка. В ръката си държеше малка възглавничка.
Изтичах до креватчето. Бебето спеше, ръчичката му бе свита под ухото, дишаше леко, нежно, бебешки.
Беше живо!
До следващия път.
Започнах да следя и да шпионирам Аделин. Моите дни и опитът ми от времето на следене и криене из къщата отново ми бяха от полза, докато я наблюдавах, скрита зад завеси и тисови дървета. В действията й нямаше последователност; тя влизаше и излизаше ту навън, ту вътре, без да обръща внимание кой час на деня е и какво е времето, като се занимаваше с безсмислени, повтарящи се действия. Подчиняваше се на нещо, което й диктуваше мозъкът и което бе извън моето разбиране. Но едно повтарящо се действие привлече особено вниманието ми. Веднъж, два, три пъти на ден Аделин отиваше до пристройката за коли и всеки път излизаше от нея, носейки със себе си тенекиена кутия с бензин. Занасяше кутията в дневната, в библиотеката или в градината. След това сякаш изгубваше интерес. Аделин знаеше какво върши, но го правеше разсеяно, унесено, някак си в полузабрава. Когато не ме виждаше, аз изнасях кутиите. Как ли си обясняваше тя изчезването им? Сигурно си е мислела, че те проявяват някаква враждебност към нея, че имат крачета и могат да се движат, и затова я избягват. Или може би е приемала спомена си, че ги е донесла, като сън или план, който трябва да реализира. Каквито и да бяха причините, тя, изглежда, не се разтревожи, че не ги намира там, където ги бе оставила. Но въпреки своеволието на тенекиените кутии с бензин, тя продължи да ги носи и да ги крие на различни места из къщата.
Имах чувството, че прекарвам половината от деня си във връщане на тенекиени кутии в пристройката за коли. Но един ден, понеже не исках да оставя без защита Емелин и бебето, които бяха заспали, оставих една кутия в библиотеката. На най-горния рафт, така че да не се вижда, зад книгите. И тогава ми дойде наум, че може би това бе по-подходящото място. Защото, като ги връщах обратно в пристройката, всъщност осигурявах продължението на това действие до безкрайност. Една истинска панаирджийска въртележка. Ако обаче ги извадех от обращение, може би щях да сложа край на тази безсмислица.