А сега, обратно в къщата.
Почти съм стигнала там, когато бъдещето ми се сгромолясва. Във въздуха летят парчета стъкла, един разбит прозорец, после друг, и една зловеща, жива светлина, която шари из библиотеката. Празната рамка на прозореца ми показва течен огън, който се разпространява в стаята, а кутиите с бензин избухват от топлината. И две фигури.
Емелин!
Тичам. Миризмата на пожар стига до ноздрите ми дори в коридора, макар че каменният под и стените са студени и огънят не е стигнал дотук. Но пред вратата на библиотеката спирам. Езиците на огъня се гонят и преследват нагоре по завесите, лавиците с книги са обгърнати в пламъци; камината се е превърнала в самия ад. За миг сред всичкия шум и горещина спирам като закована. Удивена съм. Защото Емелин, спокойната, хрисима, покорна Емелин, отговаря на удара с удар, на ритника с ритник, на ухапването с ухапване. Никога преди тя не е отвръщала на сестра си, но сега го прави. Заради детето си.
Около тях и над главите им избухват светлини като фойерверки, тъй като скритите от мен кутии с бензин експлодират, а огънят сякаш вали в стаята като дъжд.
Отварям уста, за да извикам на Емелин, че бебето е в безопасност, но първия дъх, който поглъщам, е изгарящ и аз се задавям.
Прескачам огъня, заобикалям го, избягвам пламъците, които се протягат към дрехите ми. Когато стигам до сестрите, не мога да ги видя, но въпреки че съм заслепена, посягам през дима. Докосването ми ги стряска и те мигновено се разделят. В един миг виждам Емелин, виждам я съвсем ясно и тя също ме вижда. Хващам ръката й и я дърпам през пламъците, през пожара, и ние достигаме вратата. Но когато осъзнава какво правя — че я извеждам навън, на безопасно място, тя спира. Дърпам я.
— Той е спасен! — думите излизат като грачене от устата ми, но са достатъчно ясни.
Защо не ме разбира? Опитвам отново.
— Бебето! Спасих го! То е в безопасност. Ела!
Дали ме чу? Със сигурност ме чу. Необяснимо защо се съпротивлява на дърпането ми и ръката й се изплъзва от моята. Къде е тя? Не виждам нищо, само тъмнина.
Препъвам се към пламъците, сблъсквам се с нея, сграбчвам я и я дърпам.
Тя не иска да остане с мен и отново се връща в стаята.
Но защо?
Защото е свързана със сестра си.
Защото тази връзка е неразривна, на живот и смърт.
Ослепяла и с горящи дробове, аз я следвам в дима. Ще разруша тази връзка!
Със затворени очи срещу горещината се хвърлям в библиотеката с ръце, протегнати пред мен. Търся я. Когато ръцете ми я намират в дима, не й позволявам да се откъсне. Няма да позволя Емелин да умре. Ще я спася. И въпреки съпротивата й я влача яростно към вратата и навън.
Вратата е направена от дъб. Тежка е. Няма да изгори лесно. Блъскам я да се затвори зад нас и секретната брава се заключва.
Зад мен Емелин се връща, за да я отвори. Има нещо по-силно от огъня, което я тегли към стаята.
Ключът, който стои в ключалката, неизползван от времето на Хестър, се е нагорещил. Когато го завъртам, той изгаря дланта ми. Нищо не ме рани през тази нощ, но ключът изгори ръката ми и мога да подуша обгорената си плът. Емелин също посяга да хване ключа и да отвори вратата. Металът изгаря и нея и докато се съвземе от шока, аз дръпвам ръката й.
Страшен вик проехтява и напълва главата ми. Човешки ли е? Или е звукът на самия пожар? Дори не знам откъде идва — дали от библиотеката или отвън? Той започва като гърлен вой, набира височина и като се извисява, достига пронизителен връх на интензитета си. И когато си мисля, че това трябва да е краят му, продължава — невъзможно нисък, невъзможно дълъг, един безкраен звук, който изпълва света, поглъща го и го задържа в себе си. След това звукът изчезва и остава само ревът на бушуващия пожар.
Навън. Вали. Тревата е подгизнала и мокра. Свличаме се на земята; търкаляме се върху мократа трева, за да навлажним димящите си дрехи и коси. Чувствам студената влага върху наранената си кожа. Лежим по гръб и си почиваме, притиснати към земята. Отварям уста и пия дъжд. Той пада върху лицето ми, охлажда очите ми и аз отново мога да виждам. Никога преди не съм виждала такова небе — тъмносиньо, индигово, с бързо движещи се нарисувани бели облачета. Дъждът пада отгоре като сребърни остриета, а сред него избухва и пада една китка, едно ветрило от яркооранжеви искри откъм къщата, като фонтан от огън. Мълния раздира небето на две, сетне отново и отново.
Бебето. Трябва да й кажа за бебето. Тя ще бъде щастлива, че съм го спасила. Това ще оправи нещата.
Обръщам се към нея и отварям уста, за да проговоря. Лицето й… О, Боже, лицето й!
Нейното бедно, красиво лице е черно и червено, цялото в сажди, кръв и огън.