Очите й — нейните зелени очи са невиждащи, неразбиращи, пусти.
Гледам лицето й и не мога да намеря моята любима в него.
— Емелин? — шепна. — Емелин?
Тя не ми отговаря.
Чувствам, че сърцето ми спира. Какво съм направила? Нима съм спасила…? Възможно ли е…? Не мога да понеса тази мисъл.
Не мога да понеса да узная истината. Но не мога да понеса и да не я узная.
— Аделин? Ти ли си? — гласът ми е като счупен.
Но тя — тази личност, този някой, тази или другата, това „може би да“ или „може би не“, тази скъпа моя любима, това чудовище, тази, която не зная коя е — тя не ми отговаря.
Идват хора. Тичат по алеята, гласовете им викат настойчиво и уплашено в нощта.
Надигам се, готова да скоча и да избягам нанякъде. Вървя ниско приведена, крия се. Те стигат до момичето на тревата и когато съм сигурна, че са я намерили, ги оставям. В църквата мятам торбата на рамото си, хващам бебето, притискам го до себе си и тръгвам. В гората е тихо. Дъждът, омекотен и забавен от навеса от листа, пада меко върху младата гора. Детето хленчи, после заспива. Краката ми ме завеждат до една малка къщичка в другия край на гората. Знам тази къщичка. Виждала съм я много пъти през годините, когато се скитах наоколо. Тук живее една жена, сама. Виждала съм я през прозореца да плете или да пече сладкиши и винаги съм си мислела, че изглежда добра и мила, а когато по-късно четях за добрите баби и кръстниците от приказките, си представях, че имат нейното лице.
Занесох бебето при нея. Погледнах през прозореца, както правех преди. Видях я на обичайното й място край камината, с плетка в ръка. Замислена и тиха. Разплиташе изплетеното. Просто си седеше там — извади куките и започна да дърпа бримките, а куките стояха върху масата до нея. На прага имаше едно сухо място за бебето. Аз го оставих и изчаках зад едно дърво.
Жената отвори вратата. Взе бебето. Когато видях изражението на лицето й, разбрах, че при нея то ще бъде в безопасност. Тя се огледа наоколо. Погледна и в моя посока. Сякаш бе видяла нещо. Дали не бях размърдала листата, издавайки присъствието си? През ума ми мина мисълта да пристъпя напред, да се покажа. Тя сигурно можеше да ми бъде приятел. Поколебах се и вятърът смени посоката си. Помирисах пожара в същия миг, в който го подуши и жената. Тя се обърна, погледна небето, ахна тежко при вида на дима, който се издигаше над мястото, където трябваше да бъде Ейнджълфийлд Хаус. И тогава върху лицето й се изписа изненада. Тя вдигна бебето до носа си и го помириса. По него също имаше мирис на дим, пренесен от моите дрехи. Още един поглед по посока на дима и жената влезе уверено в къщата си и затвори вратата.
Аз съм сама.
Нямам име.
Нямам дом.
Нямам семейство.
Аз съм никой.
Аз съм нищо. Вече няма къде да отида.
Няма никой, на когото да принадлежа. Няма никой, който да ми принадлежи.
Гледам изгорялата си длан, но не мога да почувствам болка.
Какво съм аз? Дали изобщо съм жива?
Бих могла да отида навсякъде, но се връщам обратно в Ейнджълфийлд. Това е единственото място, което познавам.
Появявам се откъм гората и приближавам към мястото на действие. Има една пожарна кола. Селяните с техните кофи и ведра стоят отзад, заслепени, изумени, с почернели лица, и гледат как професионалистите се борят с огъня. Жени, хипнотизирани от дима, издигащ се към черното небе. Линейка. Доктор Модели е коленичил пред една фигура на тревата. Никой не ме вижда.
Стоя невидима в края на цялата тази неразбория. Вероятно наистина съм нищо. Вероятно никой не може да ме види. Вероятно съм умряла в пожара, но все още не съм го осъзнала. Вероятно най-накрая съм онова, което винаги съм била — дух.
Тогава една от жените поглежда в моята посока.
— Вижте! — вика тя и сочи с пръст. — Тя е там! — и хората се обръщат. Гледат ме. Една от жените тича, за да каже на пожарникарите. Те се обръщат и ме поглеждат.
— Слава Богу! — казва някой.
Отварям уста, за да кажа… всъщност не знам какво. И не казвам нищо. Просто стоя, опитвайки се да оформя думи с устните си, но нямам глас, нито думи.
— Не се мъчи да говориш — сега до мен стои доктор Модели.
Гледам момичето на поляната.
— Тя ще оживее — казва докторът.
Поглеждам къщата.
Пламъците. Моите книги. Не мисля, че мога да го понеса. Спомням си страницата от „Джейн Еър“, топката от думи, която спасих от кладата. Оставих я зад себе си заедно с бебето.
Започвам да плача.
— Тя е в шок — казва докторът на една от жените. — Стоплете я и останете с нея, докато занесем сестра й в линейката.
Жената идва при мен, кудкудякайки своята загриженост. Тя сваля палтото си и ме завива нежно с него, сякаш облича бебе, като продължава да мърмори.