— Не се тревожи, ще се оправиш, и сестра ти ще се оправи, о, бедното ми дете.
Те вдигат момичето от тревата и го слагат върху носилка в линейката. Сетне помагат и на мен. Настаняват ме да седна срещу нея. Карат ни в болницата.
Тя гледа втренчено в пространството. Очите й са отворени, празни. След първия миг не я поглеждам. Мъжът в линейката се навежда над нея, за да се увери, че диша, а после се обръща към мен.
— Я сега да видим тази ръка.
Хванала съм дясната си ръка с лявата, без да осъзнавам болката в мозъка си, но тялото ми издава тайната.
Той взема ръката ми и аз му позволявам да разтвори пръстите ми. Дълбоко в дланта ми се е отпечатал изгорен белег. Ключът.
— Това ще го излекуваме, ще зарасне — казва ми мъжът. — Не се безпокой. Ти коя си? Аделин или Емелин?
Той посочва с ръка към другата.
— Това Емелин ли е?
Не мога да отговоря, не мога да чувствам, не мога да се движа.
— Не се безпокой — повтаря мъжът. — Всяко нещо, когато му дойде времето.
Мъжът се отказва да контактува с мен. Мърмори тихичко на себе си.
— Все пак ще трябва да ви наричам някак си. Аделин или Емелин, Емелин или Аделин. Петдесет на петдесет, нали? Всичко ще се изясни, като ви изкъпем.
Болницата. Вратите на линейката се отварят. Шум, врява и суетня. Гласове, които говорят бързо. Носилката, вдигната и поставена на количка, и подкарана с бясна скорост. Инвалидна количка. Нечии ръце върху раменете ми.
— Седни, скъпа — количката тръгва. Зад гърба ми един глас казва: — Не се тревожи, дете. Ще се погрижим за теб и сестра ти. Вече си в безопасност, Аделин.
Мис Уинтър заспа.
Видях нежната отпуснатост на отворената й уста, кичурите разчорлена коса, които стърчаха и не лягаха по скалпа й. В съня си тя изглеждаше стара, много, много стара и същевременно много млада. Всеки неин дъх караше завивката да се повдига и отпуска върху крехкото й тяло, а при потъването й поръбеният край на одеялото докосваше брадичката й. Тя, изглежда, не усещаше нищо, но въпреки това се наведох, за да прегъна края и да погаля косата й.
Не се размърда. Наистина ли бе заспала, зачудих се аз, или вече бе изпаднала в безсъзнание?
Не мога да кажа колко дълго я наблюдавах. Имаше часовник, но движението на стрелките му бе толкова незабележимо, колкото е вълнението по повърхността на море, нарисувано върху карта. От време на време ме заливаха вълна след вълна, докато седях със затворени очи, без да спя, но с бдителността на майка, която следи дишането на детето си.
Не знам какво да кажа за следващото нещо, което се случи. Трудно ми е. Възможно ли е да съм халюцинирала в умората си? Дали съм заспала и сънувала? Или мис Уинтър наистина бе проговорила за последен път?
„Ще предам съобщението на сестра ти.“
Отворих стреснато очи, но нейните бяха затворени. Тя изглеждаше дълбоко заспала, както и преди.
Не видях кога е дошъл вълкът. Не го чух. Случи се само това: малко преди зазоряване се събудих от тишина и осъзнах, че единственото дишане, което се чуваше в стаята, беше моето собствено.
Начало
Снегът
Мис Уинтър умря, а снегът продължи да вали.
Джудит влезе и постоя малко с мен до прозореца. Гледахме свръхестествената осветеност на нощното небе. После, когато светлината ни подсказа, че е настъпило утрото, тя ме изпрати да си легна.
Събудих се чак към края на следобеда.
Снегът, който вече бе умъртвил телефона, сега стигаше до прозореца и бе затрупал вратата до половината. Той ни разделяше от останалия свят толкова успешно, колкото и затворът. Мис Уинтър се беше измъкнала; жената, която Джудит наричаше Емелин и която аз избягвах да назова, също. Останалите — Джудит, Морис и аз, бяхме хванати в капан.
Котаракът беше неспокоен. Сигурно снегът го плашеше, той не хареса тази промяна във вида на неговата вселена. Прескачаше от един прозорец на друг в търсене на своя загубен свят и мяукаше настойчиво към Джудит, Морис и мен, сякаш възстановяването му беше в нашите ръце. За него загубата на господарката му имаше по-малко значение и ако изобщо я бе забелязал, тя въобще не беше го разстроила.
Снегът ни блокира в един страничен коловоз на времето, в едно разклонение на четвъртото измерение и ние всички намерихме свой начин да го издържим. Джудит, необезпокоявана и невъзмутима, направи зеленчукова супа, почисти кухненските шкафове и след като приключи, си направи маникюр и маска на лицето. Морис, ядосан от затвора и принудителното бездействие, редеше безкрайни пасианси, но трябваше да пие чая си черен, без мляко, затова Джудит игра на думи с него, за да го разсее от горчилката.