Настъпи тишина. Когато стана необходимо да кажа нещо, но така че да не натоваря предишния разговор с непоносима тежест, казах:
— Доста бодливо име. „V“ и „W“. Вида Уинтър. Много бодливо.
Майка ми се върна. Докато слагаше чашките върху чинийки и наливаше чая, тя говореше. Гласът й се движеше така свободно в непроницаемия, охраняван парцел на живота й, сякаш той се бе разпрострял на цели седем акра.
Вниманието ми се отклони. Загледах се в единствения предмет в стаята, който можеше да бъде приет като декоративен. Върху полицата над камината стоеше една снимка. Въпреки че майка ми често повтаряше, че трябва да я прибере в чекмеджето, където щяла да бъде защитена от праха, баща ми я харесваше и тъй като той рядко й противоречеше, тя бе отстъпила. Снимката им като младоженци. Татко изглежда както винаги: доста хубав, с тъмни замислени очи. Годините не са го променили. Жената обаче трудно може да бъде разпозната. Ярка, сияйна усмивка, смях в очите, топлина в погледа, който е обърнат към баща ми. Тя изглежда щастлива.
Трагедията променя всичко.
Родила съм се аз и жената от сватбената снимка бе изчезнала.
Погледнах към мъртвата градина. Срещу угасващата светлина моята сянка докосваше прозореца, надничайки в мъртвата стая. Какво бе направила тя от нас? — зачудих се. Какво ли си мислеше за нашите опити да убедим сами себе си, че това бе животът и че ние настина го живеем?
Пристигането
Напуснах дома си в един обикновен зимен ден и километри наред влакът ми пътуваше под прозрачно бяло небе. После смених влаковете и облаците се сгъстиха. Колкото повече отивахме на север, те ставаха все по-плътни и по-тъмни, все по-подпухнали и заплашителни. Всеки момент очаквах да чуя първото потропване на капките върху прозореца. Но дъждът все още не идваше.
В Харогейт ме чакаше шофьорът на мис Уинтър — един тъмнокос, брадат мъж, който не бе настроен за разговор. Бях доволна, защото това ми даде свободата спокойно да разглеждам разкрилите се непознати гледки, след като напуснахме града. Никога преди това не бях идвала на север. Изследванията ми ме водеха в Лондон и веднъж или два пъти през Канала до библиотеките и архивите в Париж. Йоркшир беше провинция, която познавах само от романите, при това романите от други векове. След като оставихме града зад нас, от съвременния свят останаха малко следи и беше съвсем естествено да си представям, че докато пътувам към провинцията, пътувам едновременно и към миналото. Селата бяха много стари и имаха чудат вид със своите църкви, кръчми и каменни къщи; колкото по-далеч отивахме, толкова те ставаха по-малки, а разстоянията между тях по-големи, докато накрая само единични, самотни ферми се мяркаха из безкрайните голи зимни полета. Накрая оставихме зад себе си дори и фермите, които потънаха в настъпващата тъмнина. Фаровете на колата осветяваха откоси от безцветния, неподлежащ на описание пейзаж; нямаше огради, нито плетове, нито постройки. Просто един безкраен път, от всяка страна, на който се издигаше неясният, вълнист релеф на тъмнината.
— Това тресавища ли са? — попитах.
— Да — отвърна кратко шофьорът, а аз се наведох по-близо до прозореца, но единственото, което успях да видя, бе напоеното с вода небе, което притискаше клаустрофобично земята, пътя, колата. Полумракът поглъщаше дори светлината от фаровете и на малко разстояние пред нас не се виждаше нищо.
На един необозначен кръстопът завихме и заподскачахме в продължение на няколко мили по каменист път. Спряхме два пъти, шофьорът слезе, за да отвори и затвори една врата, после продължихме отново с клатене и подскачане около миля.
Къщата на мис Уинтър лежеше в тъмнината между две полегати възвишения, почти хълмове, които, изглежда, се сливаха и разкриваха наличието на долината и къщата едва при последния завой. Сега небето бе разцъфтяло във виолетово, индиговосиньо и барутно сиво, а къщата под него се протягаше дълга, ниска и тъмна. Шофьорът отвори вратата и аз излязох, за да видя, че той вече бе свалил куфара ми и бе готов, да го отнесе, оставяйки ме сама пред неосветената веранда. Прозорците бяха покрити с решетъчни капаци и не се виждаше никакъв, ни най-малък знак за човешко присъствие. Затворено в себе си, мястото, изглежда, бе отбягвано и от посетители.
Натиснах звънеца. Звънът му се разнесе странно беззвучно във влажния въздух. Докато чаках, наблюдавах небето. Студът се промъкна през подметките на обувките ми и аз натиснах звънеца отново. Все още никой не идваше. Тъкмо щях да позвъня за трети път, когато подскочих от изненада, понеже без какъвто и да е звук вратата се отвори.
Жената на прага ми се усмихна някак служебно и се извини, че ме е накарала да чакам. На пръв поглед изглеждаше съвсем обикновена. Късата й спретната коса имаше същия цвят като кожата, очите й не бяха нито сини, нито сиви, нито зелени. Въпреки това не липсата на цвят, а липсата на израз ги правеха да изглежда празни. Предположих, че ако имаше някаква топлинка от емоция в тях, биха могли да заблестят от живот; освен това, когато отговори на погледа ми с поглед, ми се стори, че поддържа своята безизразност с преднамерено усилие.