Колкото до мен, аз прекарах два дни в писане на последните си бележки, но когато и това беше свършено, установих, че не мога да седна да чета. Дори Шерлок Холмс не можеше да стигне до мен в затрупаната от сняг провинция. Прекарах един час сама в стаята в изследване на меланхолията си, опитвайки се да дам име на онова, което мислех, че е нов елемент в нея. Осъзнах, че мис Уинтър ми липсва. След това отидох в кухнята, за да потърся човешка компания. Морис се зарадва да играе на карти с мен, въпреки че аз знаех само детски игри. После, докато ноктите на Джудит съхнеха, направих какао и чай без мляко, а след това тя лакира и моите нокти.
Така ние тримата и котаракът прекарахме дните, затворени с нашите мъртви и със старата година, която, изглежда, щеше да се проточи до края на времето.
На петия ден позволих да бъда потопена и удавена в безкрайна скръб.
Аз измих чиниите, а Морис ги изсуши, докато Джудит играеше солитер на масата. Всички бяхме доволни от тази промяна. Когато свърших работата си, напуснах компанията им и отидох в гостната. Прозорецът гледаше към онази част на градината, която бе на завет под къщата. Тук снегът не бе натрупал толкова високо. Отворих го и прекрачих в белотата на снега. Цялата скръб, която бях държала на почетно разстояние от години посредством книги, по-точно цели шкафове с книги, сега стигна до мен. Отпуснах се на една пейка, скрита на завет под високия плет от тисови дървета, и се отдадох на скръбта си — толкова огромна, дълбока и безгранична като самия сняг наоколо и точно като него толкова непокварена, чиста и неопетнена. Плаках за мис Уинтър, за нейния призрак, за Аделин и Емелин. Плаках за моята сестра, за майка ми и за баща ми. Най-много и най-силно плаках за себе си. Скръбта ми бе скръбта на бебето, разделено жестоко от другата си половина; на детето, надвесено над една стара тенекиена кутия, сблъскващо се с неочаквано и шокиращо откритие в няколко парчета хартия; на зрялата жена, седяща и ридаеща на една пейка в халюциногенната светлина и тишина на снега. Когато дойдох на себе си, до мен седеше доктор Клифтън. Той ме прегърна.
— Знам — каза тихо той. — Знам.
Не знаеше, разбира се. Откъде можеше да знае. Нищо не знаеше. Но все пак го каза и аз бях доволна да го чуя. Защото знаех какво има предвид. Всички ние носим нашите скърби и болки. И въпреки че точните им очертания, тежестта и размерите им са различни за всеки, цветът на скръбта е еднакъв за всички нас.
— Знам — каза той, защото беше човек и освен това в известен смисъл наистина знаеше.
Докторът ме заведе вътре на топло.
— О, скъпа — прошепна Джудит. — Да ти донеса ли какао?
— С глътка бренди в него — казах.
Морис дръпна един стол, за да седна, и започна да разпалва огъня.
Пиех бавно какаото. Имаше и мляко: докторът го бе донесъл, когато бе успял да стигне до нас с трактора на един фермер.
Джудит ме зави с шал, сетне започна да бели картофи за вечеря. Тя, Морис и докторът си разменяха най-обикновени реплики — какво ще вечеряме, дали снегът вече е намалял, колко време ще мине, преди да поправят телефонната линия. И с това те се опитваха да започнат отново трудния процес да се живее, след като смъртта ни бе спряла в своите коловози.
Слушах гласовете им, а след известно време и аз се присъединих към тях.
Честит рожден ден
Отидох си вкъщи.
В книжарницата.
— Мис Уинтър умря — казах на баща ми.
— А ти? Как си ти? — попита ме той.
— Жива.
Той се усмихна.
— Разкажи ми за мама — помолих го. — Защо е в това състояние?
И той ми разказа.
— Когато вие се родихте, тя беше много зле. Преди да ви разделят, дори не беше ви видяла. Никога не видя сестра ти. Направо умираше. Когато се оправи, вече ви бяха оперирали, а сестра ти…
— Сестра ми бе умряла.
— Да. Никой не знаеше какво ще стане с теб. Сновях от нейното легло до твоето… Мислех, че ще загубя и трите ви. Молех се на всеки Бог, за който някога бях чувал да се говори, да ви спаси. И молитвите ми бяха чути. Отчасти. Ти оживя. Майка ти не успя да се възстанови напълно.
Имаше още едно нещо, което трябваше да зная.
— Защо не ми казахте? За това, че съм имала близначка?
Лицето, което се обърна към мен, беше неутешимо и опустошено. Той преглътна трудно и когато заговори, гласът му беше дрезгав.
— Историята за твоето раждане е тъжна. Майка ти сметна, че е прекалено тежко за едно дете да я понесе. Аз бих я носил вместо теб, Маргарет, стига да можех. Бих направил всичко, за да те пощадя.
Седяхме в мълчание. Мислех си за всички въпроси, които бих могла да задам. Но сега, когато моментът бе дошъл, вече нямах нужда от тях.