Протегнах ръка към татко в мига, в който той протегна своята към мен.
Присъствах на три погребения.
На погребението на мис Уинтър имаше много хора. Цялата нация скърбеше за своята любима писателка и хиляди читатели излязоха, за да изразят своето уважение. Тръгнах си веднага щом можах, вече бях казала моето сбогом.
Второто погребение бе съвсем скромно. Бяхме само Джудит, Морис, докторът и аз, за да изпратим една жена, наричана по време на цялата служба Емелин. След това си казахме накратко довиждане и се разделихме.
Третото погребение беше още по-самотно. В крематориума в Банбъри бях единственият човек, който присъства, когато един чиновник с безразлично лице наблюдаваше как купчинката неидентифицирани кости бяха предадени в ръцете на Бога. В ръцете на Бога, макар че аз бях тази, която по-късно взе урната с пепел от името на семейство Ейнджълфийлд.
В Ейнджълфийлд имаше кокичета. Или поне първите признаци за тях, пробиващи си път през замръзналата земя и показващи своите зелени и свежи главички над снега.
Докато стоях, чух звук. Беше Аурелиус, идеше през портата на църковния двор. Снегът бе посипал раменете му, а той носеше цветя.
— Аурелиус! — защо бе толкова блед? И тъжен? — Ти си се променил! — казах.
— Изморих се на един лов за диви гъски — очите му — винаги добри и благи, имаха същия измит цвят като януарското небе, човек можеше да види право през тяхната прозрачност в разочарованото му сърце. — През целия си живот съм искал да имам семейство. Исках да зная кой съм. И накрая почувствах надежда. Мислех, че може би има някаква възможност да възстановя семейството си. Сега се страхувам, че съм сбъркал.
Вървяхме по една тревиста пътечка между гробовете, почистихме пейката от снега и седнахме, преди да успее да натрупа отново. Аурелиус бръкна в джоба си и отви две парчета торта. Подаде ми разсеяно едното и заби зъбите си в другото.
— Това ли ми носиш? — попита, поглеждайки урната. — Това ли е останало от моята история?
Подадох му я.
— Колко е лека! Като въздуха. И все пак… — ръката му се притисна до сърцето, той потърси жест, с който да покаже колко тежи сърцето му, и като не го намери, остави урната долу и отхапа още едно парче кейк.
Когато привърши и последната трошичка, проговори.
— Ако тя е била моята майка, защо не съм бил с нея? Защо не съм умрял с нея тук, на това място? Защо ме е занесла до къщурката на госпожа Лав и после се е върнала при горящата къща? Защо? Това няма смисъл.
Последвах го, когато тръгна по централната алея и намери пътя си в лабиринта от гробове. Той спря при един гроб, който бях виждала и преди, и сложи цветята на него. Камъкът беше прост.
„Джейн Мери Лав.
Незабравимата“
Бедният Аурелиус. Беше толкова изморен. Не забеляза, че пъхнах ръката си в неговата. Но после обърна лицето си към мен.
— Може би е по-добре въобще да нямам история. По-добре, отколкото да имам такава, която да води до промени. Прекарах целия си живот в търсене и преследване на моята история и никога не успях да я стигна, нито да я хвана напълно. Тичах след нея, когато през цялото време имах госпожа Лав. Тя ме обичаше, нали знаеш.
— Никога не съм се съмнявала — тя е била добра майка. По-добра, отколкото която и да е от близначките би била. — Вероятно е по-добре да не знаеш — предположих.
Той погледна от надгробния камък към бялото небе.
— Така ли мислиш?
— Не.
— Тогава защо го предлагаш?
Измъкнах ръката си от неговата и пъхнах студените си ръце под мишниците на палтото си.
— Майка ми би казала така. Тя смята, че една лека история е по-добра от някоя, която тежи прекалено много.
— Така. Значи моята история е тежка.
Не казах нищо и когато тишината продължи прекалено дълго, му разказах не неговата, а моята история.
— Аз съм имала сестра — започнах. — Близначка.
Той обърна лице към мен. Раменете му бяха широки и солидни на фона на бледото небе и той слушаше озадачен приказката, която изливах пред него.
— Ние сме били свързани. Ето тук… — прокарах ръка по лявата страна на тялото си. — Тя не можела да живее без мен. Нуждаела се е от моето сърце, което да бие и за нея. Но аз не съм можела да живея с нея, защото изсмуквала силите ми. Затова са ни разделили и тя умряла.
Другата ми ръка се присъедини към първата върху белега и аз натиснах силно.
— Майка ми никога не ми каза. Мислела, че за мен е по-добре да не знам.
— Леката история.
— Да.
— Но ти знаеш.
Натиснах още по-силно.
— Открих го съвсем случайно.
— Съжалявам — произнесе той.