Почувствах как взема ръцете ми в неговата и затваря и двете в големия си юмрук. После с другата си ръка ме придърпа към себе си. През пластовете от дрехи и палта почувствах мекотата на корема му и някакъв шум достигна до ухото ми. Това беше биенето на сърцето му, помислих си. Едно човешко сърце. До мен. На такова приличаше. Заслушах се.
Сетне се разделихме.
— Е, и какво? По-добре ли е да знаеш? — попита ме Аурелиус.
— Не мога да ти кажа. Но след като вече знаеш, няма връщане назад.
— И ти знаеш моята история?
— Да.
— Истинската?
— Да.
Той се поколеба. Просто за един кратък миг, колкото да си поеме въздух, и сякаш порасна още повече на фона на зимното небе.
— Най-добре да ми я разкажеш — прошепна убедено накрая.
Разказах му я. И докато говорех, ние вървяхме, а когато свърших разказа си, застанахме на мястото, където кокичетата се подаваха през белотата на снега.
С урната в ръце Аурелиус се поколеба.
— Имам чувството, че е против правилата. И аз мислех същото.
— Но какво друго можем да направим?
— В този случай правилата не важат, нали?
— Нищо друго не би било по-правилно.
— Тогава, хайде!
Използвахме ножа за торта, за да изкопаем дупка в замръзналата земя над гроба на жената, известна като Емелин. Аурелиус сложи праха й в нея и я покрихме отново с пръст. Той натисна с цялата си тежест, а сетне подредихме отгоре цветята, за да скрием намесата си.
— Когато снегът се стопи, ще се изравни — каза той. И избърса снега от панталоните си.
— Аурелиус, има още от твоята история.
Поведох го към другата част на църковния двор.
— Сега знаеш за майка си. Но ти си имал и баща — показах му гроба на Амброус. — Помниш ли „А“-то и „С“-то върху парчето хартия, което ми показа. Това е било неговото име. И неговата торба също. Била е използвана, за да носи фазани в нея. Това обяснява перото.
Млъкнах. Щеше да му дойде много. Когато след време той кимна, продължих.
— Баща ти е бил добър човек. Ти приличаш на него.
Той мълчеше. Очите му бяха замъглени. Колкото повече научаваше, повече губеше.
— Той е мъртъв. Ясно.
— Но това не е всичко.
Той обърна бавно очи към мен и аз прочетох в тях страха, че историята за неговото изоставяне няма да има край.
Взех ръката му и се усмихнах.
— След твоето раждане Амброус се оженил. Той имал и друго дете.
Трябваше му само един миг, за да осъзнае какво искам да кажа. И когато това стана, вълнението върна живота в тялото му.
— Искаш да кажеш… че има… И че тя е… или той… или тя…
— Да! Имаш сестра!
Усмивката изгря върху лицето му.
Аз продължих.
— А тя пък има свои деца. Едно момче и едно момиче!
— Племенник! И племенница!
Взех ръцете му в моите, за да спра треперенето им.
— Семейство, Аурелиус! Твоето семейство. Ти вече ги познаваш. Те те очакват!
Трудно можех да поддържам темпото му, докато той премина през портата и продължи с големи крачки към къщичката на портиера. Не се обърна назад. Само при портата спря заради мен.
— Аурелиус! Почакай! Щях да забравя да ти дам това. Той взе плика и го отвори, объркан от радост. Извади от него картичката и ме погледна.
— Какво? Това не е истина, нали?
— Напротив. Истина е.
— Днес?
— Точно днес! — в този миг нещо ме облада. Никога преди в живота си не бях правила това и не очаквах да го направя. Отворих устата си и извиках с все сила „ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!“
Трябва да е било лудост. Във всеки случай се почувствах леко объркана. Не че Аурелиус забеляза това. Той просто стоеше неподвижно, ръцете му висяха отстрани на тялото, очите му бяха затворени, а лицето обърнато към небесата. Цялото щастие на света падаше върху него под формата на сняг.
В градината на Карън снегът носеше отпечатъци като игра на шах, едни малки стъпчици следваха други — още по-малки, и се гонеха в широки кръгове. Децата не се виждаха никъде, но когато стигнахме по-наблизо, чухме гласовете им да идат откъм нишата под едно тисово дърво.
— Хайде да играем на Снежанка!
— Това е приказка за момичета.
— Каква приказка искаш да играем?
— За ракети.
— Не искам за ракети! Нека да е за лодки!
— Вчера играхме на лодки.
Като чуха щракането на вратата, те надникнаха зад дървото и заради качулките, които криеха косите им, трудно можеше да определим кой е братът и кой сестрата.
— Това е чичкото с тортите!
Карън излезе от къщата и прекоси поляната.
— Да ви кажа ли кой е това? — попита тя децата и се усмихна сияйно на Аурелиус. — Това е вашият чичо!
Аурелиус погледна от Карън към децата и обратно към нея, очите му станаха страшно големи, сякаш за да погълнат всичко, което той искаше. Беше загубил дар слово, но Карън му протегна ръката си и той я пое.