Извадих плика от чантата си. Бях изчакала най-подходящото и най-точното време. Както и най-точното място.
Буквите върху плика бяха странно безформени. Неравните срички или изчезваха в нищото, или се бяха отпечатали дълбоко в хартията. Нямаше никакво усещане за плавност — всяка буква създаваше чувството, че е била изписана поотделно, а следващата е била започната като ново и неустрашимо занимание. Все едно бяха написани от ръката на дете или на много стар човек. Писмото бе адресирано до госпожица Маргарет Лий.
Отворих плика. Извадих съдържанието му. Седнах на едно паднало дърво, за да го прочета, защото, както знаете, никога не чета права.
„Скъпа Маргарет,
Ето го и онова парченце, за което ти говорих. Опитах се да го довърша, но открих, че не мога.
И така, тази приказка, за която светът вдига толкова много шум, трябва да бъде разказана каквато е. Тя е неубедителна: нещо от нищо. Прави каквото искаш с нея.
Колкото до заглавието — онова, което извира в мисълта ми, е «Дъщерята на Пепеляшка». Но аз познавам достатъчно добре читателите, за да знам, че както и да я нарека, на света тя ще бъде известна само с едно-единствено заглавие и то няма да е моето.“
Нямаше подпис. Нито име.
Но имаше приказка.
Това беше приказката за Пепеляшка, но такава, каквато никога досега не бях я чела. Лаконична, твърда, сърдита. Изреченията на мис Уинтър бяха като парчета стъкло, брилянтни, блестящи и смъртоносни.
„Представете си следното — започва приказката. — Едно момче и едно момиче: единият богат, другият беден. Най-често момичето е онова, което няма злато, така е и в приказката, която ще ви разкажа. Тук нямало нужда от бал. Една разходка в гората била достатъчна тези двамата да се препънат в пътя на другия. Имало едно време една добра кръстница — вълшебница, но по време на станалото я нямало. В тази приказка се разказва точно за това, за останалото време. Тиквата на нашето момиче била най-обикновена тиква и след полунощ тя се промъкнала на пръсти вкъщи, фустата й била цялата в кръв, тя била изнасилена. Утре на вратата нямало да се появи лакей със стъклена пантофка. Момичето вече знаело това. Не било глупаво.
Знаела, че е бременна.“
В останалата част от приказката Пепеляшка ражда едно момиченце, отглежда го в бедност и мръсотия и след няколко години го изоставя в земите около къщата, принадлежаща на нейния насилник. Приказката свършва неочаквано.
„Насред пътеката в една градина, в която никога не било идвало преди, измръзнало и гладно, детето неочаквано осъзнало, че е само. Зад него била вратата на градината, която водела в гората. Тя била оставена открехната. Дали майка й все още била там? Пред нея имало една барака, която в съзнанието на детето приличала на малка къщичка. Място, където можело да се скрие. Кой знае — там можело да има нещо за ядене.
Вратата на градината? Или малката къщичка? Какво да избере?
Вратата? Или къщичката?
Момиченцето се колебаело…
То се колебаело…“
И тук историята свършва.
Дали това бяха най-ранните спомени на мис Уинтър? Или беше просто приказка? Една история, измислена от въображението на дете, за да запълни празното място, където би трябвало да бъде майка му?
Тринайсетата приказка. Последната, прочутата, недовършената приказка.
Прочетох я и ми стана много тъжно.
Постепенно мислите ми се насочиха от мис Уинтър към самата мен. Моята майка може да не беше идеална, но поне имах майка. Дали бе прекалено късно да направя нещо за нас? Но това е друга история.
Сложих плика в чантата си, станах и избърсах дървесния прах от панталоните си, преди да се върна обратно на пътя.
Бях наета да напиша историята за живота на мис Уинтър и го направих. Наистина няма нищо повече, което трябва да сторя, за да изпълня условията на договора. Едно копие от този документ е депозирано при господин Ломакс, който ще го съхранява в един банков сейф и ще уреди да ми бъде изплатена доста солидна сума пари. Той очевидно няма намерение дори да провери дали страниците, които му давам, не са празни.