— Тя ви вярваше — каза ми господин Ломакс.
Ясно е, че ми вярваше. Нейните намерения в договора, който никога не прочетох, нито подписах, са напълно ясни и недвусмислени. Тя искаше да ми разкаже своята история, преди да умре; тя искаше аз да я запиша. Какво щях да правя след това с нея, си беше моя работа. Казах на адвоката за моите намерения по отношение на Том и Ема и ние постигнахме съгласие да направим моето желание в писмен вид за всеки случай. И това трябваше да бъде краят на всичко.
Но аз нямам чувството, че съм приключила.
Не знам кой или колко хора евентуално ще прочетат тази история, но без значение колко малко са те, без значение колко отдалечени ще бъдат във времето от този момент, чувствам отговорност към тях. И въпреки че съм им казала всичко, което трябва да знаят за Аделин и Емелин и за призрачното момиче, осъзнавам, че за някои това няма да бъде достатъчно.
Знам, че всичко това прилича на момента, когато приключиш с някоя книга и ден или седмица след това откриваш, че се чудиш какво е станало с иконома или кой е взел диамантите, дали вдовицата някога ще се сдобри с племенницата си.
Мога да си представя как читателите размишляват какво е станало с Джудит и Морис, дали някой е запазил прочутата градина, кой е отишъл да живее в къщата.
И така, в случай че се чудите, нека да ви кажа. Джудит и Морис останаха в къщата. Тя не беше продадена; в завещанието на мис Уинтър имаше условие къщата и градината да бъдат превърнати в нещо като литературен музей. Разбира се, градината беше онази, която имаше истинска стойност (тя бе наречена „едно неочаквано съкровище от ранното градинарско изкуство“), но мис Уинтър бе отгатнала, че именно нейната репутация на разказвачка щеше да привлича тълпите туристи и посетители, а не градинарското й изкуство. Така че щеше да има туристически посещения и обиколки из стаите, щяха да направят чайна, книжарница. Туристическите автобуси, които водеха туристи до музея на сестрите Бронте, след това щяха да идват и до „Тайната градина на Вида Уинтър“. Джудит ще продължи да бъде икономка, а Морис главен градинар. Първата им работа, преди да започнат кръстоносните походи, е да почистят стаите на Емелин. Те няма да бъдат отворени за посещения, защото в тях няма нищо за гледане.
Сега за Хестър. Това вече ще ви изненада: аз със сигурност бях изненадана.
Получих писмо от Еманюел Дрейк. Да ви призная честно, бях забравила за него. Той бавно и методично бе продължил изследванията си и въпреки всички пречки беше я открил почти в края на дните й. „Италианската връзка ме отклони от пътя — обясняваше ми в писмото си той, — докато се оказа, че вашата гувернантка е тръгнала по съвсем друг път — към Америка!“ Около една година Хестър бе работила като помощница и секретарка на един американски невролог и когато годината изтекла, познайте кой отишъл при нея? Доктор Модели! Жена му умряла (Спокойно! Нищо страшно и зловещо, най-обикновен грип, проверих това) и няколко дни след погребението той се качил на кораба. Това се нарича любов. Сега и двамата били покойници, но след дълъг и щастлив живот, преживян заедно. Имат четири деца, едно, от които ми бе писало, и аз му изпратих оригинала от дневника на майка му, за да го пази. Съмнявам се, че ще успее да прочете повече от една дума от десет; ако ме помоли за разяснение, ще му кажа, че майка му е познавала баща му тук, в Англия, по време на първия брак на баща му, но ако не ме пита, ще си мълча. В писмото му до мен той бе приложил един лист от съвместна публикация на родителите си. Те бяха направили открития и бяха написали дузина стойностни статии (не за близнаци: мисля, че са знаели кога да сложат точка) и ги бяха публикували заедно: доктор Е. и госпожа Х. Дж. Модели.
Х. Дж? Хестър си имаше бащино име: Джоузефин.
Какво друго искате да знаете? Кой се грижи за котарака ли? Ами добре, Шадоу дойде да живее при мен в книжарницата. Той седи на лавиците, навсякъде, където намери място между книгите, и когато покрай него минават клиенти, отвръща на техните погледи невъзмутимо и хладнокръвно. От време на време ще седне на прозореца, но не за дълго. Притеснява се от улицата, от колите, от минувачите, от отсрещните сгради. Показала съм му най-краткия път през алеята до реката, но той рядко го използва.
— Какво очакваш? — казва баща ми. — Една котка от Йоркшир не е свикнала с река. Онова, което търси, са безкрайните тресавища.