Мисля, че е прав. Изпълнен с очакване, Шадоу скача на прозореца, оглежда се, сетне обръща към мен дълъг и разочарован взор.
Не ми харесва мисълта, че може би страда от меланхолия.
Доктор Клифтън дойде в книжарницата на татко. Каза, че случайно бил в града и понеже си спомнил, че баща ми има книжарница тук, решил, че си струва да се обади (въпреки че това било само съмнителна възможност), за да види дали случайно нямаме една медицинска книга от осемнадесети век, която го интересувала. Оказа се, че я имаме. Той и татко си говориха приятелски за това доста време след като затворихме. За да ни се отблагодари и да ни се извини, че ни е задържал толкова до късно, той ни покани на вечеря. Беше много приятно. И тъй като щеше да остане в града още една нощ, татко на свой ред го покани на другата вечер на вечеря у нас. В кухнята майка ми каза, че той бил, цитирам я буквално: „Много хубав мъж, Маргарет. Много хубав.“ Следващия следобед беше последният му ден в града. Излязохме на разходка край реката, но този път бяхме само двамата — баща ми бе прекалено зает да пише писма, за да ни прави компания. Разказах му историята за призрака на Ейнджълфийлд. Той ме изслуша внимателно и когато свърших, продължихме да вървим бавно и в мълчание.
— Спомням си, че съм виждал тази кутия — рече накрая докторът. — Как е възможно да е оцеляла в пожара?
Спрях сепнато и сама се зачудих.
— Знаете ли, така и не я попитах.
— И сега никога няма да узнаете.
Той взе ръката ми и ние продължихме разходката си.
Както и да е. Да се върнем на моята тема, която е Шадоу и неговата меланхолия по дома. Когато доктор Клифтън посети магазина на баща ми и видя тъгата на котарака, той предложи да го вземе със себе си. Шадоу щеше да бъде много щастлив в Йоркшир, не се съмнявах в това. Но предложението, колкото и любезно да бе, ме постави в положение на болезнено смущение. Защото не съм сигурна, че ще понеса раздялата си с него. Шадоу, сигурна съм, щеше да понесе моята липса със същото самообладание и спокойствие, с които понесе изчезването на мис Уинтър, защото е само една котка; но аз съм човек и започнах да го обичам. Така че предпочитам, ако е възможно, да го запазя близо до мен.
В едно писмо споделих някои от тези свои мисли с доктор Клифтън. Той ми отговори, че ние двамата — Шадоу и аз, бихме могли да отидем и да останем за ваканцията. Покани ни за един месец през пролетта. За един месец всичко можело да се случи, пишеше докторът, и може би в края на този месец ще успеем да измислим начин да разрешим дилемата така, че да устройва всички нас. Не мога да спра да мисля, че Шадоу най-накрая ще намери щастието си. И това е всичко.
Послепис
Или почти всичко. Понякога си мислиш, че нещо е свършило, а после неочаквано се оказва, че не е. Имах посетителка.
Пръв я забеляза Шадоу. Тананиках си, докато събирах багажа за ваканцията ни. Куфарът беше отворен върху леглото ми. Шадоу влизаше и излизаше от него, напълно обзет от идеята да си направи гнездо между моите чорапи и жилетки, когато неочаквано спря, напрегна се и се втренчи към вратата зад мен.
Тя не се появи като златен ангел, нито бе покрита с наметалото на смъртта. Беше като мен: висока, тънка, кестенява жена, която няма да забележите, ако минете покрай нея на улицата.
Имаше стотици, хиляди неща, за които мислех, че искам да я попитам. Но бях толкова обезсилена, че едва успях да произнеса името й. Тя пристъпи към мен, прегърна ме с ръка и ме притисна до себе си, отстрани.
— Мойра — едва успях да прошепна. — Започнах да мисля, че не си истинска.
Но беше истинска.
Бузата й бе долепена до моята, ръката й бе върху рамото ми, моята ръка бе на кръста й. Ние се докосвахме — белег до белег, и всички мои въпроси избледняха и изчезнаха, когато почувствах как нейната кръв потече заедно с моята. Това беше момент на удивление, безмерно и спокойно; и аз знаех, че си спомням това чувство. То бе заключено в мен, а сега тя бе дошла и го бе отключила. Тази благословена верига. Това единство, което някога е било естествено, а днес, както открих, беше свръхестествено. Тя дойде и ние бяхме заедно.
Разбрах, че е дошла да ми каже сбогом. Следващия път, когато щяхме да се срещнем, аз щях да отида при нея. Но тази следваща среща нямаше да бъде скоро. Нямаше нужда от бързане. Тя можеше да чака, а също и аз.
Почувствах докосването на пръстите й върху лицето си, докато аз бършех нейните сълзи, след това нашите пръсти се намериха и преплетоха. Почувствах дъха върху бузата си, лицето й — в косата си, зарових носа си в извивката на шията й и вдъхнах сладостта й.
Каква радост!
Няма значение, че не можеше да остане. Нали беше дошла! Тя беше дошла.