— Добър вечер — казах. — Аз съм Маргарет Лий.
— Биографката. Очакваме ви.
Какво е онова, което позволява на човешките същества да виждат зад преструвките на другите? Защото в този миг аз съвсем ясно осъзнах, че тя бе загрижена. Вероятно емоциите имат мирис или вкус; вероятно ги предаваме на другите хора, без дори да го осъзнаваме, чрез вибрациите във въздуха.
Както и да ставаше тази обмяна на чувства, знаех с абсолютна сигурност, че не я тревожех лично аз, а само фактът, че бях дошла и че бях непозната.
Тя ме въведе вътре и затвори вратата зад мен. Ключът се преобърна в ключалката без звук, нямаше го дори издайническото скърцане.
Застанала в коридора, облечена с палтото си, за пръв път осъзнах най-странното на това място. Къщата на мис Уинтър беше съвсем тиха.
Жената ми съобщи, че се казва Джудит и че е икономка. Попита как е минало пътуването ми и ме уведоми за часовете на хранене и за най-подходящото време да се ползва топлата вода. Устата й се отваряше и затваряше; веднага след като думите се отронеха от устните й, те биваха задушени от плаща на тишината, който ги поглъщаше. Същата тишина поглъщаше и нашите стъпки, както отварянето и затварянето на вратите, докато тя ме водеше през трапезарията, гостната, музикалната стая.
Тишината не се дължеше на магия, причината бяха меките мебели. Диваните бяха отрупани с кадифени възглавници; имаше тапицирани столове, кресла и лежанки; на стените висяха килими и гоблени, които бяха нахвърляни дори върху тапицираните мебели. На пода имаше килими, върху всеки килим имаше други килимчета. На прозорците висяха дамаски, те покриваха и стените. Точно както попивателната попива мастилото, така всичката тази вълна и кадифе поглъщаха звука. Разликата беше само в това, че докато попивателната попива само излишното мастило, тъканите в тази къща поглъщаха всяка дума, която произнасяхме.
Следвах икономката. Завивахме наляво и надясно, наляво и надясно, качихме се и слязохме по стълби, докато напълно се обърках. Бързо загубих всякакво чувство за ориентация, за това, как нагънатата вътрешност на къщата съответства на външния й план. Предположих, че с течение на годините къщата е била променяна, било е добавяно тук и там; вероятно бяхме в някое крило или разширение, което не се вижда отпред.
— Ще му хванете цаката — произнесе устата на икономката, виждайки изражението ми, а аз я разбрах, сякаш четях по устните й. Накрая завихме от една междинна площадка и спряхме. Тя отключи една врата, която се отвори към всекидневна. От нея водеха още три врати.
— Банята — каза жената, отваряйки едната от тях, — спалнята — отваряйки другата, — и кабинетът.
Стаите бяха натъпкани с възглавнички, завеси и килими, както и останалата част от къщата.
— Къде ще се храните — в трапезарията или тук? — попита тя, показвайки малка маса до прозореца с един-единствен стол пред нея.
Не знаех дали храненето в трапезарията означава да ям заедно с домакинята, и понеже не бях сигурна за положението си в тази къща (дали бях гост или наемен работник?) се поколебах, чудейки се как е по-учтиво — да приема или да откажа. Отгатвайки причината за моята несигурност и колебание, икономката добави, но аз долових, че се опита да преодолее навика си да бъде сдържана.
— Мис Уинтър винаги се храни сама.
— Тогава, ако за вас ще бъде все едно, ще се храня тук.
— Ще ви донеса сандвичи и супа веднага. Сигурно сте гладна след пътуването с влака. Имате всичко необходимо да си правите чая и кафето тук — тя отвори бюфета в ъгъла на спалнята, за да ми покаже чайник и други принадлежности и дори малък хладилник.
— Това ще ви спести тичането до кухнята — обясни, като ми подхвърли една засрамена усмивка, с която сякаш искаше да се извини, че не ме иска в своята кухня.
После ме остави да разопаковам багажа си.
Трябваше ми само една минута, за да извадя малкото дрехи, книги и тоалетни принадлежности, които носех със себе си. Бутнах чая и кафето встрани и ги замених с пакет какао, който бях взела от къщи. Сетне имах достатъчно време, преди икономката да се върне с една табла, да пробвам високото антично легло — то бе така щедро отрупано с възглавници, че дори под дюшека да имаше няколко грахови зърна, не бих разбрала това.