Размърдах се на стълбите, прозях се и се протегнах. Идвайки на себе си, открих, че мислите ми се бяха преподредили. Всъщност от пренебрегнатия детрит1, който представлява паметта ми, бяха избрани и предложени на моето внимание две неща.
Първото беше малка сцена, разиграла се в книжарницата с участието на баща ми.
Разопаковаме пакет с книги от една частна колекция, в която има няколко книги на Вида Уинтър. В нашата книжарница не продаваме съвременна белетристика.
— През обедната почивка ще ги занеса в благотворителната книжарница — казвам и ги оставям встрани на бюрото. Но преди да е отминала сутринта, три или четири от книгите вече са продадени. Едната на един свещеник, другата на картограф, третата на военен историк. Лицата на нашите клиенти — с присъщата им външна бледност и вътрешния огън на страстен читател, сякаш светнаха, когато забелязаха ярките цветове на кориците. След обяд, когато сме приключили с разопаковането и каталогизирането, след като сме подредили всичко по лавиците и клиентите са си отишли, сядаме да четем, както обикновено. Навън е късна есен, вали и прозорците са замъглени. В задната част на книжарницата се чува съскането на газовата печка; чуваме звука, без да го осъзнаваме, с баща ми седим един до друг, заедно сме и в същото време ни делят километри разстояние. Потънали сме дълбоко в книгите си.
— Да направя ли чай? — питам.
Никакъв отговор.
Въпреки това го приготвям и слагам една чаша на бюрото пред него.
Час по-късно чаят е все още недокоснат и студен. Правя пресен и поставям димящата чаша до него. Той не забелязва нито едно мое движение.
Накланям лекичко книгата в ръката му, за да мога да видя корицата. Това е четвъртата книга на Вида Уинтър.
Връщам я в първоначалното й положение и се вглеждам в лицето на баща си. Той не ме чува. Не може да ме види. Намира се в някакъв друг свят и аз съм само един дух. Това беше първият спомен.
Вторият е образ. Профил в три четвърти, гравиран от светлина и сянка. Едно лице, извисяващо се над ежедневните, обикновени пътници, които чакат под него да хванат влака. Това е само един рекламен билборд, поставен върху оградата на железопътната гара, но за моето вътрешно око той носи безпристрастното величие на отдавна забравени кралици и богини, чиито лица са изрязани в скалите от древни цивилизации. Да съзерцаваш изключителната дъга на очите, широката, плавна извивка на скулите, безупречната линия и пропорции на носа, е все едно да се чудиш как случайността от човешко разнообразие е могла да произведе нещо толкова свръхестествено перфектно като това. Когато след много години археолозите открият подобни кости, те ще бъдат само като артефакт, като продукт, създаден не от грубите инструменти на природата, а получен в резултат на най-върховно артистично стремление. Кожата, която покрива тези забележителни кости, има опаловата прозрачност на алабастър; тя изглежда още по-бледа заради контраста със сложните къдрици и спирали от медноруса коса, която е подредена с невероятна прецизност около фините слепоочия и се спуска по силната, елегантна шия.
Ако тази екстравагантна красота не ви е достатъчна, погледнете очите. Подсилени чрез някаква фотографска хитрост до нечовешко зелено — зеленото на стъклописите по прозорците на средновековните църкви или на смарагдите, или на сварения грах, те гледат над главите на простолюдието с карти за градския транспорт с перфектно безразличие. Не мога да кажа дали другите пътници са чувствали същото като мен, дали са имали същото отношение към изображението като мен; те бяха чели книгите й, така че може би имаха различно виждане на нещата. Но аз, докато стоях загледана в големите зелени очи, не можех да се отърва от натрапчивия, често повтарян израз, че очите са огледало на душата. Спомням си, че докато гледах зелените невиждащи очи, си помислих, че тази жена няма душа.
Ето докъде стигаше моето познание за Вида Уинтър в нощта, в която получих нейното писмо. Не беше много. Но едва ли бе повече от онова, което всеки друг жител на земята знаеше за прочутата писателка. Защото, макар че всички познаваха Вида Уинтър — знаеха нейното име, лицето и книгите й, в същото време никой не я познаваше. Тя беше пълна загадка. Истинска тайна. Самата тя бе мистерия, известна с тайните си толкова, колкото и с разказваните от нея истории.