Тя е също и място за четене.
Буквата „О“ е за Остин, „Б“ за Бронте, „Ч“ за Чарлз и „Д“ за Дикенс.
Научих азбуката в тази книжарница. Баща ми ме носеше на ръце покрай лавиците и ми обясняваше азбуката, като същевременно ме учеше да произнасям думите по букви. Научих се да пиша пак тук: преписвах имената и заглавията в картите за индексиране, които все още се намират в нашата кутия — тридесет години по-късно. Книжарницата беше моят дом и едновременно място за работа. Тя бе по-добро училище за мен, отколкото което и да е друго, а след това стана и моят частен университет. Тя беше моят живот.
Татко никога не сложи книга в ръката ми, нито ми забрани да взема някоя. Вместо това ме остави да бродя, да блуждая и да се докосвам до тях, правейки сама своя повече или по-малко подходящ избор. Четях кървави истории за исторически герои, които според родителите от деветнадесети век са били подходящи за деца; четях и готически страхотии, пълни с духове, които със сигурност не бяха подходящи; прочетох огромно количество страници за трудни и опасни пътешествия през вероломни и непознати земи, предприети от стари моми в кринолини, както и наръчници за декорация и етикет, предназначени за млади дами от добри семейства; прочетох книги с картинки и книги без картинки, книги на английски, на френски и на езици, които не разбирах; в тези случаи си измислях сама историите въз основа на шепа подразбрани думички. Книги. Книги. И пак книги.
Когато тръгнах на училище, понесох със себе си целия този книжен багаж. Частици от старовременен френски, който бях научила от старите граматики, намираха място в моите есета, но учителите ги приемаха за грешки на езика, макар че така и не можаха да ги изкоренят. Понякога някой урок по история докосваше дълбоките, но случайни семена на знанията, които бях събрала чрез безразборното четене в книжарницата на баща ми. Шарлеман2 ли? Мислех си какво, нима това е моят Шарлеман? От книжарницата? В такива случаи оставах мълчалива и онемяла от моментния сблъсък на два свята, които иначе бяха напълно разделени.
Между четенето помагах на татко в работата му. В девет сутринта трябваше да опаковам книги в кафява хартия и да ги адресирам до нашите най-далечни клиенти. В десет ми бе позволено да занеса тези пакети до пощата. В единадесет помагах на мама за единствената й работа в книжарницата — почистването. Опакована с кърпа за глава и домашна престилка срещу нечистотията, тя обикновено се разхождаше между лавиците с пръчката си за прах с пера, устните й бяха стиснати плътно и тя се опитваше да не диша. От време на време пръчката забърсваше облак от въображаем прах и мама се отдръпваше с ужас и кашляне. И всеки път задължително издърпваше бримки по чорапите си от щайгата, която с предсказуема недоброжелателност винаги се оказваше зад нея. Затова й предложих аз да бърша праха. Това беше работа, от която тя с радост се отърва; оттогава нямаше нужда да идва в книжарницата.
Когато бях на дванадесет, татко ми постави задачата да открия загубените книги. Първо определихме кои заглавия бяха в наличност според записите, но липсваха от съответните места по лавиците. Можеше да са откраднати, но по-вероятното бе да са оставени на погрешни места от някой разсеян читател. В книжарницата имаше седем помещения, обзаведени с лавици, които опасваха стените им от пода до тавана и бяха пълни с книги. Хиляди томове.
— И докато се занимаваш с това, провери и подреждането по азбучен ред — нареди ми татко.
Това беше работа, която щеше да продължи вечно; сега се чудя дали е бил напълно сериозен, когато ми е поверил тази непосилна задача. Трябва да призная, че тогава това нямаше голямо значение, защото я приех изключително сериозно.
Това отне всички мои сутрини през лятото, но в началото на септември, когато започна учебната година, всяка загубена книга беше намерена и всеки том бе поставен на правилното място. Не само това, но — и като погледна назад във времето, това ми изглежда много важно — пръстите ми осъществиха контакт, макар и кратък, с всяка една книга в магазина.
До момента, в който станах тийнейджърка, помагах толкова много на татко, че в спокойните следобеди двамата имахме съвсем малко работа. След като свършехме сутрешните си задължения — да подредим новите книги и да напишем писмата, отивахме край реката да изядем сандвичите си и да нахраним патиците с трохите, после се връщахме в книжарницата, за да четем. Постепенно моето четене стана по-целенасочено. Все по-често се озовавах на втория етаж — при литературата от 19 век, биографии, автобиографии, спомени, дневници и писма.
2
Френски крал, известен като Шарл льо Гранд или Карл Велики (742–814) — син на Пипин Къси от династията на Меровингите и крал на франките от 768 до смъртта си в 814 г. — Б.пр.