Тринайсетте цвята на дъгата
Предговор
Защо сте тук?
Мигар очаквате да откриете нещо по-хубаво, по-истинско от историите, които ви чакат отвъд? Колко пъти ви се е случвало? Честно?
Така и така сте тук:
Вие вярвате ли на нещата, дето ги пише по предговори, задни корици, рецензии, публикации в пресата? Вярвате ли — дори след като сте прочели самата книга — че рецензентите, предговарящите, представящите също са я прочели? А ако са — полезни ли са ви, техните гледни точки? Влияят ли върху читателския ви избор?
… Още сте тук?
Антологията „Тринайсетте цвята на дъгата“ беше събрана заради изискванията на Европейската комисия при кандидатстване по програма „Култура“.
Глупости. Антологията беше съставена, защото отдавна имахме нужда от смислен и силен сборник, в който да няма празно.
Грешите. Антологията беше съставена, за да положи основите на следващата, по-голямата антология. Нима сте забравили?
„Всяка от историите тук е за спасяването на света. Независимо дали говорим за буквалното спасяване на Земята от метеорит (както става в «Как спасих света, или най-хубавата професия»), на личния ни свят, парченцето земя, която наричаме «наше кралство» («Извън картината»), на единичната вселена, която е човекът («Заклинание», «Да обичаш Сам Сама», «Драконът и портокаловият сок»), на ВСИЧКИТЕ вселени-хора, които сме се сбрали в този свят («В началото бе метрото») или на някой друг («Животинчето»), или на самите принципи, които осмислят съществуването ни и ни позволяват да продължим да се наричаме «човеци» («Сиянието на реката», «Последният разказ», «И попита войникът: — Кой ме повика?», «Сънувах човешко лице», «Атентатът», «Приказка за Юнаци и злодеи»).“
Първоначалната подборка се ограничи — по необходимост — до български текстове, за които разполагаме с качествени преводи на английски език. (Плод от дейностите на Фантазийската преводаческа академия.)
Абсолютно си прав, за сефте. Не че някой ще ти повярва. Все някой — избери си от тоя списък с имена тука — ще изока, че пак е вършала шуробаджанащината. Че пак „нашите“ са се вредили за сметка на „вашите“.
Да окат. Тяхно изконно право е. Знаете, че ако ни проглушат ушите, наше право пък е да не ги включим в следващата, по-голямата антология. Омръзнало ни е, уморено ни е да се държат с нас все едно сме им длъжни…
Авторите са подредени по старшинство — от най-възрастната до най-младата.
Не е вярно. Авторите са подредени по младшинство — на духа. Виж: започваме с най-младия дух, този на Марта… така де, Величка. Следва другият най-млад дух, този на Наско. И тъй — до ненадейно, неподобаващо зрелия дух на Геновева.
Аз бих пренебрегнал подредбата и посегнал към разказите на случаен принцип. Отварям на произволна страница и търся отговори. На въпроса, който съм си задал, преди да отворя.
Но тук навлизаме в други едни сфери…
Всеки автор е представен с по един текст.
И това не е вярно…
… … …
Е — беше ли ви полезен, нашият вътрешен монолог?
И има ли задача в изкуството с един верен отговор?
Ако имате отговори на тия въпроси — или искате да ни зададете други, ваши си — заповядайте в дома на Човешката библиотека:
http://choveshkata.net/
Тя е място за общи търсения. А понякога — като в тези тринайсет истории — и открития.
Айде пак се почна с текстовете за задни корици…
Засмеяно ваш,
Калин
Величка Настрадинова
Заклинание
Из высоких ворот,
Из заохтенских болот,
Путем нехоженым,
Лугом некошеным,
Под пасхальны звон,
Незванны,
Несуженый,
Приди ко мне ужинать.
Там хрустальние есть города.
Певицата Марта Матева се боеше от влажната пролет. Или по-скоро даваше вид, че се бои. Затваряше грижливо прозорците, загръщаше се е оренбургски шал, но страховете й никак не й пречеха да се разхожда привечер из гората край вилата. Капките, които падаха от дърветата, дълго след като дъждът бе престанал, я развеселяваха. Струваше й се, че мокрите носове на обувките й са някакви животинчета и тя снизходително ги съветваше:
— Друг път не ходете там, където не ви е работа. Друг път си стойте на сухо.
Внезапно глезените й бележки секнаха. Тя чу някакво глухо пращене. В обвита от бръшляна беседка, подпрян на масичката, собственият й съпруг, известният писател Матьо Матев, човек твърд и несантиментален, трошеше съчки с необяснима настойчивост.