— Мда, тате — отговориха в синхрон Александър-сега и Александър-преди, първият — по навик.
— Разбра ли за вратите? Вратите, които водят към Света на магьосниците?
— Разбрах, тате. В нашия свят има врати, които водят към Света на магьосниците, ясно. Не трябва да споделям това с никого, ясно.
— Само избрани хора могат да виждат тези врати, Сашо, а ние сме избрани. Моят баща ми каза тайната, както баща му преди това — на него, и баща му на…
— Ясно, тате.
— Сашо, аз не намерих врата към магьосническия свят. Нито една. Цял живот. Ти обаче трябва да намериш, разбра ли?
— Ще намеря, тате.
— Обещай ми.
— Обещавам, тате — с готовност обеща Александър-преди. — А, тате, защо магьосниците не ни кажат кои са вратите?
— Ами… не знам — нагло излъга старецът и за да не му се налага да дава обяснения, взе че умря.
Алекс си спомняше ясно този момент. От малък знаеше, че не е съвсем като другите. Получаваше видения, проблясъци от бъдещето, но инстинктивно усещаше, че не бива да споделя за тях. И детството му беше необичайно. Докато другите деца ходеха с бащите си да карат колело и да играят футбол, той ходеше със своя да отваря врати. Обикаляха тесните, тъмни улички и отваряха врата след врата. Баща му често си мърмореше „тука трябва да е, тази изглежда магическа, сигурен съм, че е тази“. Така и не откриха вход към друг свят, но изпадаха в доста странни ситуации. Веднъж се озоваха на шантав купон, където Алекс си дръпна от една цигара, а после два часа всичко беше пурпурно и това му се струваше адски смешно.
Продължи да отваря вратите и след смъртта на баща си. Беше на грешното място и търсеше вратата, през която ще се прибере у дома. Там май не го искаха много, иначе все щяха да му изпратят някакъв знак. Но това не беше логично, защото човек винаги е добре дошъл у дома. Щеше да го каже на Влад, налагаше се той да продължи да търси. А сега това страшно зелено нещо от видението се появи преди сина му.
7.
Владимир посегна за джобния си жезъл, но него го нямаше на обичайното му място — затъкнат в колана на дънките му. Това вероятно се дължеше на факта, че коланът не беше на обичайното си място, обяснението за което беше просто — дънките му не бяха на обичайното си място. Влад се оказа облечен в патешкожълта рокля с изящна кройка, която прикриваше твърде тесния му ханш. Погледна спускащите се до земята дантели и се почувства отвратен.
— Отвратен съм — заяви твърдо на гласчето в главата си, което подскачаше въодушевено и пищеше „толкова е удобно и толкова ужасно прохладно!“. — Това пък защо?
После се сети — изпитанията включваха и унижение. Владимир се изплези в неопределена посока. След това, с цялото достойнство, което успя да събере, извади жезъла от дамската си чантичка, запретна полите на роклята си и настървено се втурна в атака. Вълците явно това и чакаха и престанаха само да го обикалят отдалеч. Толкова по-добре, вече бяха в обсега на заклинанията му. Успя да повали един с добре насочено огнено кълбо, след това още един. Но иззад дърветата се появяваха още и още, скачаха насреща му и той едва смогваше да ги отблъсне. Тъпият джобен жезъл нямаше функция за масови заклинания.
Един от вълците, необикновено едър и сребристосив, се нахвърли върху него и успя да го повали на земята. Удари го с лапа, сякаш му забиваше шамар, и магьосникът усети топла кръв да се стича по лицето му. Владимир облиза устни и опита да се изправи, но едрият вълк отново скочи върху него и този път остана с лапи върху гърдите му. Наведе муцуна напред, устата му беше отворена, езикът провиснал встрани. Подуши лицето на Влад. Докосна бузата на магьосника и щом отдръпна муцуна, Влад забеляза, че носът му е обагрен в червено.
И в този момент, замаян от уплах, от отвратителния дъх на вълка, от приковаващата сила на сивите очи, му хрумна идея. Изкрещя нещо и помръдна едва-едва джобния жезъл. Блесна ослепителна бяла светлина. Вълците завиха от болка.
Влад хукна през гъст храсталак, който напълно съсипа роклята му, и декорът отново се смени. Озова се в пустиня, останал само по боксерки и два патешкожълти парцала на ръцете.
8.
Александър-сега продължаваше да игнорира дракона и да препуска из спомените си. Поне по-съществените от тях. Чувал беше от капацитети по умирането, че така става.
Александър-преди, вече изрядно подстриган и заменил избелялата тениска с ушит по поръчка костюм, бързаше нанякъде. Навън беше вече тъмно…
„Още беше тъмно“, поправи се Александър-сега.
… а днес беше първият му работен ден в новата фирма. Чувстваше се нелепо в официалния си черен костюм. Сякаш отиваше на погребение. Щеше да се почувства още по-глупаво, когато откриеше отношението на колегите си към ставането рано и официалните дрехи.