Стигна до старовремската къща, която му бяха описали по телефона, и понечи да почука, но нещо привлече погледа му. Над вратата висеше лъскава табела:
Техническа поддръжка на компютри и печатане на документи „Мерлин“
Ние сме истински магьосници!
„Добре, успокой се, случайно съвпадение, нищо повече.“ Параноята в този период обаче го беше обхванала до такава степен, че не можеше да приема подобни неща като случайни съвпадения. Навярно именно това беше вратата към магьосническия свят, а съдбата или пророческата му дарба го беше насочила към нея? Трябваше да разбере. Пое си дъх и влезе, без да чука.
Озова се в просторно фоайе, в същия изискан старовремски стил като къщата. Зад солидно бюро в единия ъгъл седеше момиче и съсредоточено набираше някакъв текст на компютър „Правец“, модел 8М. Александър-сега се закиска при вида на машината, която по онова време минаваше за модерен компютър. Александър-преди пък за момент беше забравил за магьосници и врати, докато наблюдаваше как очите на момичето се присвиват срещу клавиатурата, когато набираше буквите — бавно, една по една, с показалец.
— Хей? — провикна се той.
Момичето му махна да изчака. Особено се затрудни при намирането на буквата „о“ — стоя може би минута с пръст над клавиатурата и устни, оформени в „о“. После вдигна поглед. В лешниковите й очи се мяркаха триумфални искри.
— Оборудване — заяви. — Трябваше да напиша „оборудване“.
Александър-преди се усмихна.
Александър-сега също се усмихна, загледан в очите на момичето, което след седем месеца щеше да стане негова съпруга. През краткия им семеен живот думата „оборудване“ се беше превърнала в жаргон за нещо особено трудно. „Трудно като оборудване“ — беше казала жена му, когато я попита как е минало раждането.
— Оборудване е трудна дума — потвърди Александър-преди и върна бъдещото си Аз в настоящето, което в случая бе минало. — Аз съм Александър, идвам за… работа?
— Новото програмистче — кимна момичето. — Подранил си, другите още ги няма. Но влизай да видиш компютрите, ако искаш.
— Мда — промълви Александър-преди. После си спомни пак за табелата и присви очи подозрително. — Ти каква си?
— Секретарка — като че се засегна от резкия въпрос — не виждаш ли?
— Ахааа — провлачи той. — А какво ще кажеш за това?
Той скочи напред, измъкна от куфарчето си връзка чесън и го размаха пред очите на момичето.
— О, по дяволите — заяви уморено тя, сякаш това й се беше случвало милиони пъти. — Чесънът е за вампирите, мозък. Ако ще ловиш вещици, пробвай с коси и вили.
— Кво? — Александър премига насреща й.
— Е, направи го заради това, нали? — Тя хвана дългата верижка около врата си и разклати като махало пентаграмата, която висеше на нея. — Не съм истинска вещица — вметна някак съвсем между другото. — Просто си падам по гадаене на Таро и ако искаш да знаеш, имам дарба.
Ако беше истинска вещица, вероятно щеше да избегне автомобила с пияния шофьор.
Очите на Александър се замъглиха.
9.
Вятърът свистеше, навяваше пясък от дюна на дюна, а небето беше толкова яркочервено, че го заболяваха очите, като го гледаше. А може би го заболяваха заради влезлия в тях пясък. Или пък заклинанието за ослепителна светлина, с което беше обезвредил вълците. Като цяло, очите го боляха ужасно и за това не беше трудно да се намери причина.
— Ти, страннико, не ще преминеш — разнесе се гробовен глас.
Влад направи грешката да вдигне поглед и вятърът въодушевено запрати пясък към лицето му. През сълзите и пясъка Владимир все пак успя да различи огромна сянка, надвиснала над него.
— Що? — изкрещя към сянката.
— Ами понеже… — замисли се тя дълбоко — понеже виждам, че намеренията ти са престъпни. Не знам какви, но без съмнение престъпни и… ъм, такова.
— Зли? — предположи Влад.
— Да! — зарадва се сянката. — Престъпни, зли и… такова. Ти, страннико.
— Аха. Ти кой си?
— Аз съм Мъдрия сфинкс.
Влад не издържа и избухна в смях.
— Сериозно, сфинкс съм — настоя сфинксът.
— Както кажеш. Мен ме притесни по-скоро „мъдър“.
— Това — сфинксът беше крайно наскърбен — че паметта ми не е като едно време, далеч не означава…
— Да, разбира се, извинявай.
Настъпи твърде продължително мълчание.
— Сега трябва да ми зададеш гатанка — подсказа услужливо магьосникът.
— О, да, вярно. Склероза, какво да правиш, пробвах някакви хапчета с гинко билоба, но не помагат… Само дето краката ми вече не измръзват, пипни.