Сфинксът вдигна една от огромните си лапи пред лицето на Влад.
— Ммм, няма нужда, мерси — отказа той, както се надяваше, деликатно.
— Е, както кажеш — примири се сфинксът и си прибра лапата. — Гатанка, значи…
Сфинксът мълча дълго, зареял поглед в дюните. Сетне тръсна глава, хвърляйки в хаос редиците на хвърчащия пясък, и горд започна да декламира:
— Какво е това, което сутрин ходи на два крака…
— Четири — поправи го Владимир.
— Ама ти знаеш ли я?
— Естествено, това е стара гатанка. Човекът, който първо пълзи…
— Не, не — сфинксът припряно махна с лапа — това е друга гатанка. Значи, какво е това — повтори той — което сутрин ходи на два крака, следобед ходи на два крака и… такова, вечер ходи на два крака?
— Не е човекът, така ли?
— Не.
— Ами… — Владимир беше озадачен. — Кенгуруто?
— Де да знам, сигурно.
Сфинксът впери тъжен поглед в терморегулираните си крака. Влад го изчака да каже нещо друго, но той все така мълчеше.
— А аз — не издържа магьосникът — мога ли да тръгвам?
— Тръгвай. Накрая всички тръгват.
Владимир продължи напред сред пясъците, като си обеща при първа възможност да осигури на горкия сфинкс пенсиониране.
10.
Нов спомен. Александър-преди, петнадесет години по-млад от Александър-сега, стоеше в училищен двор с букет в ръка. Горд млад татко. И някак самотен сред цялата гмеж от възторжени майки.
— Влади — наведе се към намусеното момче до себе си — хайде, занеси тези цветенца на учителката!
Момчето само го изгледа на кръв и отново заби поглед в обувките си.
— Всички дечица дават цветя на учителката бе, Владимире!
— Цветя носят само момичета — отсече то.
Александър впери умоляващ поглед в небето, но явно всички божества бяха твърде заети с разни потопи и генноинженерни подвизи с ребра, та нямаше кой да му обърне внимание и да го избави от мъките. А когато го сведе (погледа) към намусения си син, намусения му син го нямаше.
— Влад? — обърна се към празното място, където допреди малко стоеше Владимир. — Владо!
Няколко родители от предните редове се обърнаха към откачения, който крещеше насред тържеството по случай първия учебен ден, и му метнаха по един презрителен поглед. Наоколо нямаше и следа от Владимир. Макар и да беше дребен за възрастта си, той имаше свойството да изпъква в тълпи. Гарвановочерната му коса и бледият тен така усилено натякваха „малкият граф Дракула, убиецът на малкия лорд Фаунтлерой“, че нямаше как да не го забележиш.
Александър изблъска родителите и се втурна по стълбите към входа. По пътя се оплете в кабелите, събори две от хористчетата, изпълняващи химна на училището, а те, по ефекта на доминото, събориха и останалите, и за капак успя да скъса надписа „Добре дошли“ над входа (учителката по рисуване го беше оцветявала три часа). И всичко това за има-няма десет секунди. Докато някой се усети какво става, Александър вече търчеше по коридорите на училището.
— Хей! — чу глас зад гърба си, докато профучаваше по коридора на втория етаж. — Я се спри!
Но той не се спря, докато нещо не се удари в краката му и едва не го спъна. Успя да запази равновесие, завъртя се и срещна погледа на едра възрастна жена в униформа на чистачка. Приличаше на човек, който най-безпардонно би метнал метла в краката на някого.
— Вие ли метнахте метла в краката ми? — в съзнанието на Алекс се бе загнездило тъмно подозрение.
— Стига задава тъпи въпроси — примлясна чистачката. — Ти кой си и къде мислиш, че отиваш?
— Търся сина си, загубих го на входа. Един такъв мъничък и блед?
— Не го знам — тя присви очи. — Виждаш ми се подозрителен, господине. Хайде с мен!
— Ама къде с вас?
— При директора, бе. Не може така разни съмнителни типове да бягат по коридорите в първия учебен ден.
— Госпожо, как така съмнителен, аз…
— От друга страна — продължи тя, сякаш не го беше чула — директорът си има работа и без тебе. Открива учебна година.
— О, сигурен съм — възмутената физиономия на Алекс бързо преля в усмивка.
— Виж, влез тук и изчакай, ясно? Първолаците след малко ще влязат.
Преди да успее да възрази, чистачката го блъсна в някаква стая, метна метлата си след него, затвори вратата и заключи. Александър беше убеден, че това е брутално нарушаване на личната му свобода, но в момента можеше да се оплаче единствено на лежащата насред празната класна стая метла.
— Това, уважаема — обърна се той към метлата — е брутално нарушаване на моята лична свобода. Тъпа вещица! — изкрещя и блъсна с юмрук по вратата. — Не ти, де. Ти си метла. Тя е вещица!