— Що за сила… — бавно повтори Егранах. — Таз същата, Ден Сир. Тази същата тъга по „другото“, по следващото, както аз го наричам, състояние на нещата. Тя се мяташе в мен, гореше ме отвътре и аз се нахвърлих върху самотните скали, изкъртвах от лицата им излишните гримаси и те ме поглеждаха все по-ясно, разкриваха се като книги, в тях вече можеше да се чете, но за мен това беше малко. Така беше, ловецо Ден Сир.
— Ти знаеш даже, че съм от ловците.
— Какво да се прави, зная. Каза ми Норчар.
— Кой? — потресен извика Ден Сир.
— Норчар. И не се хващай за ножа. Не съм станал съюзник на твоя враг само защото съм бил редом с него на балкона на белия дворец, когато те водеха през Деерлин.
Скулпторът го гледаше със спокоен и леко насмешлив поглед. Смутеният Ден Сир свали ръка от дръжката на ножа и се засмя:
— Ето значи откъде си ме виждал. А и остри очи имаш. Как въобще попадна при Норчар? Също попътен вятър ли…
— Случаен. Норчар отнякъде е узнал, че пътувам край Деерлин и изпрати насреща ми цяла делегация. Бях уморен от дългия път и приех поканата, нощите в тези времена бяха опасни. Оказа се, че на Норчар му били нужни скулптури за новия храм и той ми предложи висока цена.
— Прие ли?
— Разбира се, не.
— Ти си отказал на Норчар и си жив?!
— Аз съм Егранах, — с равен глас отсече скулпторът.
— Добре, да оставим това, — бързо каза Ден Сир, — Ти беше започнал да разказваш за Кристалната книга…
Егранах отново седна до Ден Сир.
— Талиешом Сибоонай Фимоязоло’кай, — отчетливо произнесе той. — Ти знаеш ли точния превод на това название?
— Река, съединяваща времената на всички…
— Не, това е силтамския превод, много приблизителен. Те са се опитали да изтълкуват понятията ЗОЛО и КАЙ, но не са успели. Ето точния превод: „Извор на реката, съединаваща ЗОЛО и КАЙ“.
Ден Сир го погледна с недоумение.
— ЗОЛО — това е нашия свят и нашето време, — поясни Егранах.
— А какво означава „КАЙ“?
— Ето тук вече… Тука думи в нашите езици не просто не достигат, те просто отсъствуват. Може да се каже така: КАЙ е всичко.
— Какво… „всичко“?
— Ето виждаш ли? Да се каже „всичко“, значи да не се каже нищо.
Егранах направи широк жест, като че обхвана всичко наоколо — беседката, дърветата, хоризонта с догарящ залез — в своя символичен знак.
— Целият наш свят и всичко зад неговите предели се явява частица от Кай. Кай съдържа всички възможни светове.
— В езика на жителите от Небесния Лес има понятие за това…
— Вселена? Имало го е и при деинорите. Но Кай е по-широко. Вселената е безкрайна, но се поддава на измерване. Кай е наистина безмерен. Той съдържа в себе си всички вселени и всички времена, като в едно с това е така материален както и достъпният ни свят. Ако ти би могъл да живееш в Кай, всички вселени и всички времена биха били достъпни за твоите сетива.
— Ти ме плашиш, Егранах.
— Наистина? С какво?
— Ами, ако правилно те разбирам… Кай с нещо прилича на божественото обиталище от свещенните книги.
— И тебе те плаши това сходство?
— Никога не съм се нуждаел от богове!
— И за теб е непоносима мисълта, че някъде съществува висша сила, която върховоди съдбата ти? Разбирам. И мен ме бяха обзели подобни страхове, когато за първи път се задълбочих в Кристалната книга. След това ми стана смешно. Представих си бога — тази жалка измислица на жреците, призвана да подреди безграмотните ни представи за света, — представих си бога в Кай. Знаеш ли колко жалък би изглеждал сред безчислените светове, всеки от които прилича само на себе си, всеки от които предлага ново знание, неподозирано до този момент. Нещастните ни богове с такъв непосилен труд са създавали нашия свят, а в Кай ти би могъл да твориш светове хиляди пъти по-сложни от този. Нима би пожелал да се посветиш на този мъничък свят, един от многото, да бъдеш негова висша сила? Не ми се вярва, Ден Сир!
Егранах млъкна, застина в мига на прекъснатото слово, с разперени ръце, сякаш наистина обгръщаше вселените на Кай. Ловецът мълчаливо го гледаше. Тръпки пълзяха към гърлото му. Никога не си беше представял, че мъж, а не жена може да бъде така красив.
Да твориш светове…
Да твориш своята мечта…
— И деинорите са намерили път към… Кай?
— Намерили са. Заминали са. Отплували са по реката, съединяваща Золо и Кай.
— Оттук?!
Егранах премълча, отговорът беше ясен. Ден Сир погледна нагоре. На фона на небето все още се открояваше с по-плътната си чернота пръстенът увенчал колоните. Извор на Реката…
— И какво е станало с тях?