— Това… Тя ли е?
— Тя… Реката! — също така пресипнало отвърна Егранах.
Почти едновременно отстъпиха назад. Меката светлина измени всичко наоколо неузнаваемо. Ловецът се улови, че напряга слух, но тишината беше пълна, нечовешка и мъртва. Нещо труднопоносимо имаше в това беззвучие на светлината. Изглеждаше, че не е възможно да звънти въздухът, напрегнат до предела на неосезаема твърдост; а ветрецът все така подухваше косите им, само дето не се чуваше шумоленето на гората и виковете на нощните животни. Може би тези звуци гаснеха до границите на сиянието?
— Никога не съм си го представял така, — каза Егранах. Ден Сир рязко се обърна към него, художникът също, и те, точно както при първата среща се гледат един друг и всеки един е осветен от сиянието на Реката, макар и от различни страни, и отново се опитват да надникнат един друг в очите си, но виждат само чернотата на зениците…
— Е какво, Егранах, — каза ловецът. — Ето я твоята Река.
И без да каже нито дума повече се обърна и тръгна по пътя, като настъпваше дългата си, скачаща по плочите, сянка. Едва на първия завой се поспря и хвърли последен поглед към Извора на Реката. Стори му се, че там — в светлинната скулптура вижда знака на човек, но скоро и светлината угасна.
— Броят на щастливите се увеличи с още един, — промърмори Ден Сир. — Само че… ще съумееш ли наистина да бъдеш между тях, Егранах? Ще дораснеш ли до тази истина, с която те са родени?…
Още дълго тук нищо не се промени. След това прахът все пак започна да взима своето — тънък слой покри червените плочи безсмъртните колони и пръстена, в който никога повече не блесна светлина. Лианите, поддържащи висящия мост, сляха въздушните си корени в непроходим гъсталак. И хората престанаха да ходят там дори от любопитство.
Те ходеха по своя свят, който кипеше, мяташе се, успокояваше за да избухне отново в кладите на нови човешки страсти. Светът живееше, накъде дълбоко в него умираше от старост един път водещ към странно и непонятно творение.
Само от време навреме сянка на летящ звяр го прекосяваше, безшумна и безплътна, готова винаги да изчезне, като че ли се е мушнала в някоя от безбройните пукнатини.
Александър Карапанчев
Последният разказ
На 29 септември 1849 година в кораба за Балтимор пътуваше уморен слаб човек с вехт куфар. Правеше впечатление едновременно мрачният му и блестящ вид. Изящно моделирана горделива глава, лешников цвят на лицето; изпитания, различни от копнежите, бяха деформирали безупречния на младини рисунък на веждите му; а очите — виолетово-сиви, лъчисти — гледаха малко разсеяно, обгърнати от постоянна печал. Той пристягаше елегантното си шалче, докосваше чело и после ръцете му колебливо потъваха в джобовете на измачкания редингот.
Сега наблюдаваше сутрешното вълнение.
Зад гърба му палубата живееше своето обичайно хаотично битие. Ръмжейки, мастилени валма пушек се смесваха с болезнено свистяща пара. Непристъпно мълчаливи моряци се скриваха из люковете; пукаха току-що хвърлени в пещта въглища; пътници закусваха, играеха карти, бъбреха, спяха. Това сборище му бе добре познато. Чиновници от неотдавна учредени бюра, с маниери — копие на великосветския шик преди година. Служители в солидни фирми, с канцеларски щръкнало дясно ухо и внушителни пози. Превърнали мошеничеството в точна наука, те явно се гордееха с всеки дюйм от външността си. Имаше търговци, дрипави работници, странстващи артисти под пъстри евтини наметала, играчи на хазарт, просяци професионалисти. Проститутки се кикотеха върху коленете на богати евреи; пияници описваха широки вензели с крака.
Непознатият искаше да изкрещи, че на всички тук, на огромните Щати липсват тънко чувство и тънка мисъл. Привичната самота го успокои донякъде и той се отдаде на спомени.
Видя окрайнините на Лондон, където бе учил, зашумената с вековни брястове улица, черквата, наситила със звън готическия сумрак. Сетне постъпи във Вирджинския университет, но недостигът на пари го застави да напусне скоро. Двама джентълмени се топлеха до корабния комин и говореха за бизнес. Единият хвалеше опита си на жива реклама, другият превъзнасяше печалбата от котешки опашки. О, той знаеше тази стръв, в чийто въртоп изчезват най-редките съкровища на душата. Някога орелът водел римляните, днес знаме на сънародниците му беше една нищожна част от орела — Доларът! — те обаче правеха всичко, за да го обожават с удесеторена почит, глухи към прелестта на далечни мечти. Той им бе чужд, мразеха го заради насмешката и Америка представляваше каторга за него — цял живот литературен наемник, оклеветен, дишащ със силата на въображението си.