— Това беше необикновено ценна глава.
Минаха години.
Момичето, в което беше влюбен човекът, който се бореше за радостта, но никога не я изпита, остаря. Излязоха по-млади манекени, които също смятаха, че тяхната работа е тежка, отговорна и изисква много мислене. Обожателите се оттеглиха и не й пращаха любовни писма. Пристигаха само известия, че трябва да се плати това или онова, защото бившето момиче беше свикнало да живее весело и нашироко. Веднъж, когато се чудеше откъде да вземе пари за нов тоалет (макар че беше стара, тя следваше неотклонно модата), манекенът в оставка случайно намери поемите, които някога бе написал човекът със скъпоценната глава. Тя ги изтупа от праха и ги занесе в едно издателство. Там на редакторите им прилоша, след като прочетоха поемите, а като се съвзеха, викнаха:
— Вие ли написахте тези шедьоври?
Тя се поколеба, но после скромно каза:
— Аз.
И започна да получава огромни хонорари за чуждите стихове. И се окичи с чужда слава. Но у нея беше останала половин капчица съвест и затова тя намисли да сложи паметник над гроба на човека. Отиде на гроба, но хората, на които човекът беше говорил за радостта, я бяха изпреварили. Те бяха поставили надгробна плоча, на която пишеше:
«Тук заровиха радостта, тук почива умът, тук скриха светлината на Вселената.»“
Матев млъкна и продължи с яд да чупи съчките на все по-малки парчета.
— Странен начин на вживяване имаш констатира Марта.
— Кажи поне хареса ли ти това произведение? Марта поклащаше глава ту наляво, ту надясно, като че се чудеше дали да хареса писанието на мъжа си, или да го отрече.
Матев отчаяно надигна глас:
— Тогава кажи поне харесала ли си някога нещо, написано от мен!
— Че как не! Аз целия те харесвам бе, Матьо, иначе защо ще стоя да ти бъда жена? — с готовност отвърна Марта.
Матев грабна листовете и се изправи възмутен от отговора й. Но Марта го принуди да седне и взе листовете. Погледна първия и смръщи вежди:
— Какво е това посвещение?
— Посвещение.
— „В памет на Александър С.“? Ти си луд. Александър не може да умре.
— Как тъй да не може? — Матев бе объркан от увереността, с която Марта произнесе думите си.
А тя продължи още по-убедително:
— Телеграфните агенции не се позовават на източници, които внушават доверие. Александър е голям учен изследовател и голям революционер. Един учен може лесно изчезне. Един революционер, който е отишъл да се бие за свободата на чужда страна — също. Но учен изследовател и революционер на име Александър С. не може да изчезне. На всичко отгоре той е красив почти като Алесандро Скарлати…
— Излиза, че красивите хора не умират.
— Може и да умират — се заинати Марта, — но не и ако са красиви като Алесандро Скарлати, нито пък — ако са хора като Александър С.
Матев сметна, че е безпредметно да спори с жена си по толкова тъжен повод.
Александър С., учен бактериолог и революционер, бе отишъл да помогне на една новооснована държава, за да се справи тя с пораженията, които и бяха нанесени посредством отдавна забранено бактериологично оръжие. Враговете на страната бяха намерили незабележим начин за употребата му. Едновременно с това те боравеха с най-съвременни оръжия от всякакъв друг вид и нарушаваха сключените споразумения. Безкрайните джунгли, всред които бе разположена републиката, улесняваха действията им. Някъде из тези джунгли бе загинал Александър С., командоси бяха занесли главата му в най-близкото селище, бяха я показвали и бяха я хвърлили в блатата — това съобщаваха телеграфните агенции.
Александър С. бе добър приятел на писателя Матев, но проявяваше странно упорство — не искаше да се запознае с Марта. Той посещаваше концертите й, тя го бе виждала, дори твърдеше, че някога, много отдавна, бе говорила с него при необичайни обстоятелства, но Матев като че не й вярваше — около Марта и без това всичко беше необикновено.
Матев бе дълбоко наскърбен заради приятеля си, но не можеше да се съгласи, че жена му знае повече от телеграфните агенции.
А тя придърпа плаща му, обви се хубаво от глава до пети и предложи:
— Я ти си върви, пък аз ще гледам да помогна на Александър.
— Ако се простудиш… — заканително поде Матев.
— …Ти ще ми свариш чай — завърши Марта. — Иди си, моля те, и не ми пречи.
Матев се отдалечи, прогонен от нетърпението й. В края на алеята се обърна да я види. Тя бе вдигнала глава, като че се ослушваше.