— Вземи. Не бой се…
Изпод плаща бавно се протегна малката ръчичка със сапфирените нокти-тесли и след миг шоколадът изчезна. После се чу шумно подушване, плахо мляскане, а най-сетне — доволно сумтене.
— Хареса й — отбеляза Сара. Изправи се и изтри ръка в панталона си. — Можеш да я вземеш със себе си, ако държиш…
— Мисля, че ще остана тук, с нея — тихо отбеляза Джошуа.
— Това е глупаво. И никому ненужно.
— Може би. Във всеки случай аз също нямам какво да правя на Земята. Там няма пукнатини, запълнени с ледници, които да измервам.
— Ти си умен, Джош. Можеш да правиш още куп неща. Не виждам защо се причисляваш към неразумните вместо към хората. Та ти си човек!
— Тя също е човек. Даже умее да измерва, само й е трудно малко да записва. Но пък може да ви го издълбае на земята, ще се вижда дори от орбита.
— Шегуваш ли се? — Джошуа не беше виждал Сара толкова обидена и сърдита.
— Ни най-малко. Тя е човек, също като теб и мен. И другите са човеци.
— Както искаш. Корабът пристига след няколко дни. Ако размислиш, можеш да дойдеш и пеш до града. Реших да дойда специално за теб, защото не си ми безразличен…
— Решила си, защото вече не ти е жал за горивото — сряза я Джошуа.
— Да. И защото горивото вече не е важно. До скоро, Джош.
Питър не каза нищо, хвърли недопушената цигара при другите фасове и мълчаливо се качи след Сара. Витлата се завъртяха и летящата машина на човека с грохот излетя в небето.
Ену излезе изпод плаща и известно време се опитва да тича под нея. Когато вертолетът се стопи в далечината, тя се върна при Джошуа и се захвана с обичайното си обхождане и душене из района. Все едно че нищо не се бе случило.
Джошуа опакова нещата в раницата си, метна я на гръб и бавно потегли. Ену тутакси го последва.
— Знаеш ли — каза тя. — Сега мисля, че знам защо лакрез не те напада. Ти приличаш на човек.
— Така ли? — Джошуа бе донякъде разочарован.
— Не е заради дрехите.
— Точно така, Ену, не е заради дрехите.
— Теб не те е страх от лакрез. Затова е.
— Напротив, страх ме е. Даже много.
— Но лакрез не знае, че те е страх! Той мисли, че не те е страх от него. Не бягаш, не крещиш, не предупреждаваш другите за опасност. Правиш така, че той да си мисли, че не те е страх. Мисли си, че си човек.
— Сигурно е прав.
— Мислиш ли, че и аз ще мога? Ако стоя изправена, не крещя и не бягам?
— Разбира се, малка моя. Но все пак гледай аз да съм наблизо.
— Чудесно! Хайде да се върнем при сави и да научим и него?
— Сави? Че какво пък… Само че първо ще трябва да стигнем до града на хората.
— Защо? Сави не е там, той е натам!
— Трябва, малката ми. Скоро дупката на човека ще опустее, а там има някои много ценни неща. Трябва да стигнем до там, преди пенате да изпотрошат всичко.
— И пенате ли няма да ни закачат, ако не бягаме и не крещим?
— Разбира се, че няма.
— Те ще си мислят, че сме човек?
Джошуа се усмихна на себе си.
„И вероятно ще са прави. Защо да не са? Да си човек, изглежда, е просто умението да се държиш като такъв. Да не крещиш от ужас и да не бягаш… Като за начало не е зле. Никак даже…“
— Ще си мислят, че сме човек? — повтори въпроса си Ену и дори го дръпна за плаща.
— Да, малка моя. Те ще мислят, че ти и аз сме човек.
Новата мисъл я доведе до възторг. Подскочи няколко пъти и затича бързо в кръг.
— Да вървим! По-бързо да вървим и да намерим сави.
Джош замръзна по средата на поредната крачка. За пореден път бе удивен от простотата и верността на новата мисъл.
„Разбира се! Сави! Да не крещиш от ужас и да не бягаш е добро начало, но едва ли е достатъчно, за да си човек. Трябва да се върнем и да намерим сави. Така правят хората. Би трябвало така да постъпват. Дано само пенате не изпотрошат всичко…“
Джош се обърна и тръгна в посоката, която му бе посочила Ену. Това за пореден път я зарадва, тя хукна презглава и не спря чак докато не стигна до границата на видимостта с Джошуа. После се втурна обратно, после той отново я изгуби от поглед. Но Джошуа бе сигурен, че е наблизо и скоро ще се появи. С нови въпроси и нови простички мисли.
„Ще трябва също така да се погрижим за хми. И за лакрез. И за останалите. За глит, пенате, жорез, орме, хоти и кой знае кого още… За всички зверчета с човешки лица. Първо да ги нахраним, а после да им покажем как да се държат като човек… Каква грандиозна задача! И в никакъв случай не бива да позволим тревата около озоновите дупки да прорасте твърде много, защото…“