И уж е покой, а тялото ми се стопля: сякаш всяка негова клетка е отпуснала глава върху рамото на съседната и чувства сърцето й до сърцето си, познала я е за първи път с пръсти, позволила е на нейните пръсти да се спускат надолу, сред косъмчетата по корема, и надолу…
В следващия миг идва реакцията.
Тялото ми застива. Сгърчва се. Счупва й нещо.
Очите ми милостиво се превъртат в орбитите, преди да зърнат кръвта или ужаса в нейните.
б)
— Какво толкова е откъснато от теб, та търсиш някой да запълни празното място? И кой е толкова специален, та дори формите на теките не могат да го уловят?
Хумата до Сама приличаше на сестра й, но от нея лъхаше не толкова страст, колкото спокойствие и уют. Сестра й изгаряше хората — можеше да познаеш къде е била по пътечката въглени след нея — а тази хума, която гледаше всичко наоколо с очи, които милват, но не съблазняват, беше като самия огън, когато и ти си огън: близка, топла, позната.
— Не знам — отвърна Сама. — Отдавна съм така. В мен има черна дупка. Дори сестра ми не успя да я запълни, а тя вилня и горя както само истинските хуми могат.
Другата кимна.
— Чувала съм за хора като вас. Живеете и в двата потока с лекота. Хуми и теки — за вас това не са трайни избори, а просто… дрехи. Но съм чувала и че не знаете какво искате, затова го търсите във всички възможни потоци.
Сама не каза нищо и се опита да си спомни името на хумата.
— Олга.
— Да, Олга. Защо дойде при мен, Олга?
— Ти ме повика. Когато се разминахме в парка, кожата ти светеше.
— Но и ти няма да ми помогнеш, нали?
— Няма, да. Знам го само като те галя, така, не ми трябва повече.
Сама мълчеше.
— Бих могла да остана с теб още, разбира се. Да раздвижа мускулите ти с още един масаж, но няма да мога да ги пренаредя както искаш…
— Знам, Олга.
Момичето стана и от това легло. Потта й бе оставила сянката й завинаги по белите чаршафи. Сега светлината се плъзгаше по голото й тяло, без нито една прашинка мрак да й пречи.
— Хареса ми, наистина — каза и облиза устни. Вкусът на хумата изчезна под езика й като спомена за тека. — Но не е нещо, което бих правила много пъти. Ще настръхвам по-малко и ще съм по-скована с всеки следващ дъх, ще…
— Разбирам те — тихо изрече Олга и Сама се зачуди дали жената действително бе изрекла думите, или те се появиха в главата й с милването на хумата.
После замръзна: статуя, оставена в ръцете на почти непозната скулпторка. Хумата продължи да я гали — корема и нагоре, гърдите и брадичката. Дланта й говореше нещо на кожата на момичето, но думите се губеха в някаква черна пропаст, която се отваряше с всяко докосване. Същото беше и с целувките.
~остани~ощесъвсеммалко~Сама~~~остани~~нищо друго~
~3~
Аз съм виновен за всичко.
Трябваше да се сетя.
Още вторият ми баща ми го каза: технологична несъвместимост. Рядка.
Гласът му бе много нежен, много внимателен.
Генетично заложена. Нелечима. Не напълно изследвана. Атавизъм.
Открили го още при първите мед-гледи. Някои от скенерите блокирали, а аз едва не съм спрял да дишам, когато пуснали в кръвта ми минибдителите. После са нямали право да ми слагат приставки или химусилители, докато сам не поискам, но се стараеха да ми припомнят, все с оня нежен, внимателен глас, всичките. Навярно те чакат изненади, Саме; трябва винаги някой да те наглежда. Някой от тия съвършени, усмихнати, всепрощаващи…
Не съм бил виновен аз, каза Вел. Знаели за проблема ми (Вел каза: „дара ми“), но толкова ме били обикнали, че искали да ми помогнат да се отпусна. Не изчакали да си направим изследвания, просто ползвали най-слабия дизинхибитор, за който знаели, такъв без никакви странични…
Вела стоеше до него и се усмихваше (всепрощаващо). Но макар да не видях нито един белег по нея, в очите й счупеното стоеше. Не са свикнали с болката, ненадейната, изненадваща, физическа болка, каквото и да изпитват в симите си…
Аз съм виновен. Нараних приятел, нараних някой, който ме е обичал, нараних Вела… нараних друг човек.
Затварям очи и леглото на цела се размества под мен, за да ме поеме в неутешителната си прегръдка.
в)
Сама често вървеше по непознати улици. Сега бе поела из една от новите приумици на теките: кварталът се наричаше Променящият се град и тук всичко беше винаги друго. Момичето не знаеше накъде ще завие или дали онзи фонтан пред нея ще остане фонтан, докато стигне до него.
Идваше тук, защото движещият се град я успокояваше. Той беше нейното огледало. Крачеше напред и се връщаше назад. Назад към онзи момент, в който майка й, онази, която я бе носила в себе си, й каза: Ти си като вода, момичето ми. Приемаш всички форми. И името ти значи желание. На онзи стар език… Майка й, която познаваше стихиите толкова добре. Сигурно имаше нещо вярно в думите й.