Следващата една секунда обаче ми стига:
да видя как очите й зейват и сега пламъкът в тях е пожар и агония, лудост, политане в пропаст, разкъсани органи — сякаш образите в ума ми се впиват в утробата й и почват да порят;
да видя как очите й се затварят, от носа й теква кръвта;
ръцете ми, за които до тоя миг съм забравил, да я подхванат, преди да се срути цялата;
да я назова такава, каквато е: хума, скулптирана, млада, още неопитна в емпатията, неспособна да екранира чуждите моции…
Нито отпуснатото й крехко телце, нито следващите десет минути, в които я нося към най-близката връзка с цел, стигат, за да заплача. Гледам безсилните й клепачи, гледам струйките кръв по брадичката и страните, и не смея да ги избърша, не смея да ги докосна. Препъвам се по пътеката, но не падам и няма да падна, додето не я отнеса. Ще падам после (и падам, и падам); сега сякаш я носи някой друг, някой друг сякаш иска да плаче.
Когато стигам до цела, други ръце я поемат от моите, други ръце избърсват кръвта от лицето й. После… после лежа на тревата и нито затварям очи, нито виждам зеленото над главата си.
г)
— Бъдеш сама? Опитвала си?
— Не. Невъзможно е.
— Напротив — винаги възможно.
— Как така?
— Просто изключваш, както когато си тек и не искаш се отваряш повече или си хума и искаш кажеш оттук~започвам~аз, и после се обръщаш или просто свеждаш очи. Но не обръщаш този гръб, и не свеждаш тези очи, знаеш?
— Дори и да успея да го направя, те пак ще ме дръпнат обратно и аз ще се отворя или ще кажа оттук~продължаваш~ти…
— Има места, където тях не. Подслоните в горите, оазите, летовите, Градините.
— Не съм си представяла, че ще стигна до там.
— Стигнеш? Дез, са просто спирки.
~5~
Децата им — децата на теки и хуми — нямат нужда от патериците на порасналите. Едва по-късно, когато изгубят… какво, Господи, губят по-късно? — едва по-късно избират дали предпочитат текския или хумския път, хирургията отвън или втренчването навътре.
Ето ги и сега. Тия надали са на повече от пет-шест, двете близнета, облечени в диафанни материи, които сегиз-тогиз сменят цвета си според средата и настроението им, понякога даже прозират напълно. (Леки, чисти и голи…) И момченцето с кестенява косичка, което хвана подхвърления… да, портокал е, поне оттук изглежда така. Ето смеха, виковете им. Ето пръстчетата, които се ровят в пръстта или в косата на другия. Ето бързата болка на оня мъник, който скокна от прекалено високо; ето бързото му разсмиване, когато го накачулват другите, когато го гъделичкат по босата здрава петичка…
Те нямат нужда от патерици, стими и хими, мантри и тантри.
Извъртам глава и изпъшквам, когато виждам облака бял дим с форма на гъба, толкова далече, сякаш е зад хоризонта. След секунда смисълът на видяното застига видяното: във виртулето на юг някой явно има нужда да отдуши агресията си, или пък си припомня какво не бива да става, никога, никога пак. Гъбата расте още миг-два, после ветровете я сплитат на панделки и разнасят по една към всеки от човешките трансели наоколо.
Тази пътека води на запад, към морето.
От лявата ми страна два гепарда са се вторачили един в друг със златистите си очи, като две кинетуи, у които целият живот е събран във връхчетата на трепкащите опашки.
Извъртам глава вдясно, преди единият да опре нос о другия.
От дясната ми страна сред дърветата трепти мараня.
Извъртам глава надолу, надалеч от тая златиста жар, извираща от земята, тоя мираж, скрил под мантията си истина, която бушува много по-диво от гънещия се въздух между стволовете. Извъртам глава надолу, но не и преди да мерна трите чифта разтворени устни, които рисуват по тялото между тях.
Извъртам глава надолу — а там две божи кравички, прилепили гръбчета (или както наричат ентомолите техните задни половини), се носят на зиг-заг по меката пръст. За миг кракът ми надвисва над тях, един миг само, преди да се овладея и бавно да го отдръпна. Кравичките (които не дават мляко и не е ясно кой точно бог ги пасе) се защурват из треволяците, унесени в любовната си игра.
Да тлеят! Ще стигна морето, без да ги гледам, без да погледна никого! Не искам! Не мога повече! Оставете ме сам! Аз съм… сам…
И този път не падам нито веднъж.
(Познати са ми разказвали, че пътеките на Градините са живоскулптирани тъй, че да ни пазят от падания и наранявания; че под девствената повърхност се крият сложни биомеханики… че усещането за недокоснатост, естественост, чистота е само илюзорно.)
Повдигам клепки, когато мекият морски мирис провира перки през ноздрите ми и ме погъделичква по мозъка. Морето се е простряло в лазурния си покой, галено от оранжево-огнените лъчи за последно, недокоснато, вечно, чисто…