Силуетите там, навътре… те са живи!
Стегната сива форма пронизва вълните, изопва се изящно пред залеза и се гмурва обратно, окъпвайки с бели пръски двете човешки тела от гърдите до тъмните им коси. Една перка, чер силует на фона на огненото, се подава, извърта се, стрелва се към едното човешко тяло, женското. Потъва, преди да я стигне, жената отмята коси, изскача нагоре почти до бедрата, устата й зейва.
Още една перка бръсва мъжа по рамото, а после го доближава, бавно, направо лениво, спокойна като отиващото си слънце. Ръцете му се протягат, над, през, под водата, и за миг зървам хлъзгавото лъскаво тяло, което обгръщат. После двамата, неговата глава и перката на ’фина, се потапят, успокоено и плавно.
Другият ’фин се вижда само като по-тъмен въртоп сред лазурното, стрелващ се към жената ту оттук, ту оттам. Тя отваря уста все по-широко, главата й се извива все по-назад, лактите, раменете, гърдите й се полюшват все по-задъхано. В един миг всичко по нея подскача: тялото се изопва изящно, пронизва водата, блясва като златиста, гола светкавица над притихналото море и се връща, за да проникне в него.
Миг по-късно морето изглежда пусто до хоризонта, а аз съм впил пръсти в пясъка и крещя.
Но не се ражда ни звук.
д)
И се спуснаха в Дестру:
Където Сама видя как екстазът на теките и последните дихания на града се сливат в едно.
Тя нямаше време дори да се запита защо винаги другите и различни лица на света я привличаха. От Променящия се град до Падащия град. Никога в обикновения, стар, познат трансел. Нямаше време да си почине след спускането, в средата на прашен булевард, върху който слънцето рисуваше назъбени сенки. Сенки на натрошени сгради и полегнали кули, а над тях летяха рафи и мони, едните размахващи криле от сребро, другите — от обсидиан. Нямаше време, защото ръце с дълги нокти я дърпаха нагоре, настрани и после надолу, опашки стрели се увиваха около нейната (черна и дълга), галеха гърба й, влизаха в нея, очи, нарязани на хиляди разноцветни фасети, отразяваха слабото й тяло, прозрачните й криле.
— Ето го! Всяка година умира, а ние го изпращаме.
Думите се забиха в лицето на Сама като парченца град, запратени от ледена вихрушка. Гърдите на рафа, който ги изкрещя, бяха покрити със скреж, но той не беше студен. Не и преди малко, когато той беше в нея (с огън) и после тя в него (с опашката си), над езерото, което ги гледаше с едното си око: пълно със счупени стъкла и огледала, вместо с вода. То поне няма да ме погълне, най-много да ме отразии да ме хвърли обратно в небето — за това намери време да си помисли.
— Кой го руши? — попита Сама.
— Машини! Машинииииииии!
Отново нагоре, нагоре, почти до слънцето, толкова високо, че се виждаха горите наоколо — зелени и живи, търпеливо изчакващи да настъпи моментът, в който ще затворят и тази рана.
— Повтарят стар спомен, за да не го забравим. Най-странният подарък на хумите!
Сама знаеше за Падащия град, но досега не бе идвала тук. Образът му лежеше някъде дълбоко в нея като последна възможност, като нещо евентуално, нещо в краен случай. Сега бе стигнала до него. С ципестите си криле.
— Хайде надолу!
И ръцете му я хванаха през кръста, крилете му махнаха веднъж, два пъти, и телата им се гмурнаха в океана от прах. Беше някой друг, не леденият раф. Крилете му бяха покрити с къса, мека козина, езикът му беше дълъг, сух и много горещ. Дланите му я завъртяха. Ониксовите му очи потърсиха нейните, поискаха нямо съгласието й, получиха го. Ноктите му намериха гърдите й и се забиха в тях, измъкнаха змията и насочиха главата й към неговите. Думи и дъх, стими и хими потекоха между въртящите се тела. Едното крило на Сама се уви около двамата, скри ги от света и заглуши стоновете им. Другото се опита да ги издигне нагоре, но не успя (скритите механизми завиха от ярост). Градът се приближаваше, дишаше прашно под двамата, отворил устни от стъкло и зъби от метал.
Паднаха върху някаква сграда, полуцяла до мига на срещата с тях. Беше зрелищно — с огън и пръски мозайка. От напуканите стени (и там пълзяха змии) ги гледаха нарисувани лица — някои с очи, други без.
Четирите криле се разтвориха и разделиха, телата между тях — не. Устни, гърди, слабини, опашки оформяха стъпалата на стълба от плът и механика, вече забравила, че е механика. След това устните се откъснаха едни от други, за да си поемат дъх (и прах).
— А мислеше, че градът няма да ти помогне! Та ти вече си една от нас!