Сама искаше да каже „да“, но думата не излезе, защото пред нея застана образ, който стисна гърлото и затвори устата.
Беше Градина и не идваше от химите на змията.
~6~
Зелените венички по листа изпъкват в светлината отзад. Един сегмент на спиралата. Още един. Два. Три. Пет. Осем. Тринайсет. Все по-навън. Все по-изпъкнали. Все по-ярки.
Между листата се шмугва ветрец.
Тя… е прозрачна.
Примигвам.
Двадесет и един. Трийсет и четири. Петдесет и пет.
Листата, които са най-близо до светлината, най-отвън, проблясват в ярко, почти златно зелено, когато вятърът ги разроши.
Листата навътре, сред сенките на клонака, са изумрудени.
Още по-насам, където границите им почват да се размиват, зеленото се предава пред черното.
Примигвам.
Тя… е направена от вода.
Листата се полюляват на вятъра като — листа, които люлее вятърът.
Листа, които… са листа. Люляни от… вятърен вятър.
Тя — не е загърната в диафанна материя, а в ципестите си, прозирни криле.
Опашката й — дългият черен сноп — който оставя нетрайна диря в тревите зад нея — който може да си е неин, а може и да е временен… това е — опашката й.
Кожата й — не е алабастрова; не е бяла като саван; не е зов за докосване и рисуване — тя е кожата й.
Очите й —
Надигам се вдървено от мястото си под клена и тръгвам към нея.
„ ↓ “
От Града в Градината, от небето на земята, Сама следваше път, начертан сякаш много отдавна, още преди Последната война, още преди митичната Първа война. Единственият, който ми остана. Образът в нея грееше силно и тя не успя да го изключи, дори за малко. Също като дишането и ударите на сърцето, той я подчиняваше на ритъм, който нито хумата, нито теката в нея можеха да избегнат.
Това е от майка ми: да носиш стихиите като деца в утробата си. Само дето аз не съм готова да родя и отгледам моите…
Под краката й алеите се виеха, меки и услужливи, а над главата й листата на дърветата и сенките на невидими птици заличаваха света отвън с нежните си движения.
Мястото гореше, както винаги. Сама също, както често напоследък.
Видя се отстрани — прозрачните криле, обвили я плътно, и дългата черна опашка — и някакво атавистично вярване я накара да се усмихне. Спря за миг и затвори очи: все още виждаше себе си. Ето я отново: приела формата на стар кошмар, изгубил страшната си сила, уморена от Последния град и прозрачна, направена от вода…
Тръгна отново, за да изпревари странните мисли. Ако можеше, щеше да съблече тялото си, тук и сега, прозрачното си, направено от вода тяло, и да го остави. След нея някой щеше да го прибере, както тя прибираше чужди тела всеки ден. Щеше да се погрижи за нуждите му, но нищо повече. Защото останалото — желанията и страстите — щеше да е останало. Голо в Градината. Невъзможно за докосване, без нужда да бъде докосвано, неуловимо, изтичащо, нейното… тяло…
Сама спря и пръстта под краката й заспа.
„ ↓ “
Единият ми крак е изтръпнал, стъпвам накриво, изохквам, коляното ми хлътва в меката почва, изохквам, поемам към нея.
Няма ли да я… Какво ще си… Аз и тя сме като…
Очите й —
Тя върви, без да ги е затворила. Върви, без да вижда. Върви, без да е нужно да гледа.
Остър каменен връх одира вътрешната извивка на свода ми, кожата върху мекото засмъдява, аз изохквам, вървя към нея.
Бива ли?
Очите й — виждат.
Очите й виждат — мен.
Слабичкото, почти прозрачно тяло — което не бива да оковавам в ръцете си, за да не излинее — което не мога да уловя, защото ще изтече между пръстите ми — което не искам да нараня, не искам да излинява, изтича, изгубя — което е…
„ ↓ “
Обърна се и го видя. Този, който гледаше нея както тя виждаше себе си. По-късно спомените й щяха да сглобят чертите на лицето, очертанията на тялото. По-късно щеше да го докосне, да го почувства — върху, под, вътре в себе си. В онзи миг момичето видя само очите му. Видя ги и ги позна, защото допреди малко ги бе мислила за своите.
Прииска й се да рукне към него: като вода, като кръв, като… Дезире. Да се излее върху него, да се разбие о него като вълна и да се събере отново, за да повтори. Дали и с него щеше да е същото? Тръгвам, цялата прилив, неумолим и посребрен от луната; тръгвам си, цялата отлив, изморен и опален от слънцето…
Кожата й мълчеше предателски, гладка, непроницаема. А тя разчиташе на нея: очакваше да прочете по кафеникавата повърхност истината за него, да види изрисувано бъдещето им. Но нямаше нищо. Всичко в Сама бе тихо като в най-самотните кътчета на Градината. Това я изплаши.