— Кво зяпаш? — примлясна едната.
— Изобщо не съм асиметричен — изтъкна втората — ако искаш пък да знаеш.
— Такива са били разбиранията за идеален мъж тогава — изпъчи се първата.
— Аха — съгласи се Влад разсеяно.
Откакто работеше тук, двете статуи близнаци упорито се опитваха да го убедят, че никак даже нямат причина да се комплексират. Продължаваше да недоумява защо именно те бяха поставени на входа и защо, по дяволите, не им намерят поне по един чифт боксерки.
— Да взема ли мантията ти? — предложи едната и посегна към закопчалката, като съсипа заклинанието против дъжд. Светещият купол над главата на Влад се стопи и дъждът ентусиазирано забарабани по темето му и се застича надолу по дългата му черна коса.
— Не, мерси — намуси се той.
Тръгна между колоните към залата за съвещания. Мантията му, която допреди малко се развяваше гордо, се завлачи по мраморния под. Сградата беше смущаващо тиха. Влад нямаше представа дали това е нормално. За първи път му се случваше да отиде навреме за съвещание. Не знаеше какво се прави преди това — дали имаше преброяване или физзарядка? А може би пееха надъхващи песнички.
Имаше си предимства да си със стотици години по-млад от най-младия магьосник от Съвета: никой не очакваше да идваш навреме. Имаше си и недостатъци: непрекъснато те наричаха „моето момче“ и понякога се тревожеха дали се храниш добре. Днес беше точен, защото се носеха слухове. Тревожни слухове. И подозираше, че маститите белобрадковци замислят нещо гадно и нередно. Затова забърза крачка и направо влетя в залата за съвещания.
В първия момент едва я позна — обикновено осветена със стотици факли, просторната зала сега беше тъмна. Дори единственото кръгло прозорче над трибуната се криеше зад завеса. А в средата на залата, на светлината на няколко флуоресциращи кълба, се беше събрала група старши магьосници. Когато Влад влезе, към него едновременно се обърнаха дванадесет гузни физиономии. Така гледа човек, когото тъкмо са изловили да си прави топчета от сополите.
Каква беше вероятността преди съвет най-изтъкнатите магьосници да се събират, за да правят сополени топчета заедно? Май клонеше към нула.
— О, Владимир, ние тъкмо завършихме едно заклинание — започна колебливо най-старшият от магьосниците. Въпреки сумрака Влад го разпозна по феноменалния нос. Злословниците твърдяха, че го е придобил при опит за размножаване чрез деление.
— Мда, погрижихме се за нещо — потвърди друг, с дълги бели мустаци, открояващи се ясно на флуоресцентната светлина.
— Ще изпратим дракона в Другия свят — весело додаде трети магьосник, чиито уши отразяваха светлината и сияеха като две луни край лицето му.
Сякаш дори ушите на магьосника помръкнаха, когато останалите го приковаха с погледи. Онзи с мустаците не се сдържа и го срита.
2.
Александър поразмисли, погледна философски на нещата и реши, че в крайна сметка не беше болка за умиране (да де, образно казано). Извади от чекмеджето на бюрото си списъка, над който с равен, старателен почерк вчера беше написал, подчертал и обградил с удивителни заглавието Неща, които ще свърша, преди да умра.
После вдигна поглед от листа и се взря в изгряващото слънце.
Цветовете, о, цветовете!
Добре де, всъщност точно срещу неговата кооперация се издигаше висок панелен блок. Тоест, макар да живееше на последния етаж, виждаше единствено прозореца на съседката Станка, която тъкмо си поливаше мушкатата. Затова пък мушкатата бяха хубавки. Съседката — не чак толкова.
И така, макар изгревът никакъв да не се виждаше, то цветовете му несъмнено бяха неописуеми, някъде там иззад панелката на леля Станка и нейните мушката.
Върна се на списъка.
1. Да си изпия кафето.
Отметна със замах първата точка.
2. Да видя изгрева.
След известен размисъл задраска „изгрева“ и го замести с „мушкатата на леля Станка“, сетне отметна и втора точка.
3. Да завърша трилогията.
Погледна гордо тетрадката, където беше записвал последната част на своя опус магнум, и нарисува чайчица срещу трета точка.
4. Да науча суахили.
Това пък защо го беше написал? Както и да е, може да мине през видеотеката и да потърси нещо като „Суахили за трийсет минути“.
5. Да измисля паметни последни думи.
Хм, щеше да отнеме време. Засега остави една въпросителна срещу точка пет и премина нататък.
6. Да звънна на Влад.
Вероятно наистина беше редно да уведоми сина си, че ще умре.