— Абе, ти слушаш ли ме изобщо? — избухна Владимир. — Те не могат да направят и най-елементарна защитна магия. Драконът ще ги помете като едното нищо!
— Да не сме им ние виновни, че са такива бездарници? — изтъкна с триумфална усмивка мустакатият.
— Не стига, че се пречкат, като се прехвърляме… — промърмори магьосникът с ушите луни. — И трябва да внимаваме, като използваме вратите, и трябва да се крием, за да не се домъкнат тъпите бездарни…
— … с разните му там компутри и авто-могили…
— Сякаш ти трябват три тона железария, за да се преместиш на някакви си две-три хиляди километра.
— … и с цялата им там политика…
— … но пък автоматичните им острилки си ги бива!
— Задръж! — Влад размаха ръка във въздуха, опитвайки се да обхване цялото безумие на ситуацията. — Твърдите, че имате право, като оставяте дракона да убие баща ми и още кой знае колко народ? Само защото в Другия свят не са открили магията? Заслужават да умрат?
Магьосниците се замислиха.
— А Шефа знае ли?
Магьосниците се замислиха дълбоко.
— О, забравете! — Влад се поколеба с вдигната във въздуха ръка, а после се завъртя и се втурна към вратата. Щеше да се справи сам. Длъжен беше.
— Няма време, Владимир, той току-що премина! — провикна се магьосникът със светещите уши. Влад се извърна, колкото да го уцели със заклинание за ушна кал, и продължи.
Излетя от бялата сграда и изведнъж пейзажът се промени. Като за начало, нямаше ги сергиите със сувенири и никой не се опитваше да му пробута еднократни заклинания за снимка — пет за един ринв. Калдъръмените улици бяха изчезнали, ниските сгради и колоните — също, а на тяхно място се бе появила природа. Вековните дъбове сключваха короните си в плътен купол над главата му, едва пропускайки слънчевата светлина. Влажната земя беше покрита с тъмнозелен мъх. Влад, като типичен гражданин, смяташе, че единственото подобаващо място за едно растение е в саксия на терасата, а „мъх“ е звукът, който издаваш, като ти падне нещо върху пръстите на краката. Гледката крайно го озадачи.
— Какво, по дяволите, е това? — попита.
— Ами ти понеже тръгна да ни изпортиш на Шефа… — проехтя познат глас.
Влад вдигна поглед в посока на звука и различи нещо отвъд пухкавите бели облаци: огромно око се взираше в него, а отстрани — можеше да се закълне — нечии уши светеха.
— В жезъла ли съм? — обхвана го паника. — Вече тук ли ще ме държите?
— Ама за какви ни мислиш, моето момче? Би било ужасно нехуманно!
Влад се въздържа от коментар.
— Не, виж — реши да поясни старшият — ще те измъкнем веднага щом решим как да го съобщим на Шефа.
Понякога имаше чувството, че е най-възрастният магьосник. Бяха като банда дечурлига. Направихме беля, сега как ще кажем на тате?
Внезапно в залата нахлу зачервен и изпотен чирак, запретнал роба над коленете си, и изквича:
— Бързо! На площада Магистърът и секретарят му се бият! Хвърчи перушина!
Жезълът издрънча на земята и залата се опразни.
— Чакайте! — развика се Влад. — В кой жезъл съм? В този на Размисъла или в този на Изпитанията? Оп, ясно.
Иззад дърветата се показваха муцуни на гладни вълци.
6.
Стаята беше същата, макар и значително по-мрачна, а и по-подредена. Нямаше ги мръсните чорапи по пода, нямаше я и картината с лодка на стената. Тъмните завеси бяха спуснати, а в леглото — неговото легло — лежеше възрастен мъж. В първия момент Алекс реши, че вижда бъдещето, но след това позна мъжа. Съмненията му се потвърдиха, когато в стаята влезе младеж — висок, кльощав и нелеп в тесните си дънки тип „цигара“.
— Сашо — обърна се мъжът в леглото към младежа — Сашо, трябва да ти кажа нещо важно.
— Слушам, тате.
„Не е възможно да съм изглеждал така в гимназията — беснееше Александър наум. — Подстрижи се, момче, подстрижи се!“ Посланието му обаче нямаше как да стигне до младия Сашо, чиято бухнала къдрава коса наистина се нуждаеше спешно от намесата на цял екип фризьори, въоръжени с градинарски ножици и горелки. Сега, след като се виждаше отстрани, много случки от онзи период му се изясняваха. Защо например така и не успя да си хване гадже в гимназията.
— Трябва да продължиш делото ми, сине — нареждаше старецът и възрастният Александър, нека за по-лесно го кръстим Александър-сега, осъзна, че е успял да се разсее от собствените си спомени. Насили се да върне вниманието си към монолога на баща си и да спре да зяпа косата на Александър-преди, който пък беше крайно заинтригуван от ноктите на ръцете си.
— Сашо, слушаш ли ме?