Взирах се все по-удивен в личицата им, изучавах ги едно след друго, попих ги в съзнанието си още тогава, отведнъж и завинаги. Първата фигурка — на монах. Или жрец, не съм сигурен, но лицето му е неземно красиво. Ръцете, с които придържа кристала, имат само по три пръста. До него е кралят — челото му е загрозено от дълбока бръчка, а очите му са горделиво присвити. Следващата твърде прилича на моя господар граф Луи де Блуа, когато се готви за битка — раззината от задъхване уста, сключени вежди, гримаса на ярост. Готов съм да припозная и четвъртата — лениво отпусната, безчувствена и разплута, о, простете ми, папа! Лицата погрозняват постепенно, а онези на опашката са ужасяващо разкривени и зли. Тогава не разгледах добре последните, защото бях смаян и запленен от присвита тъничка фигурка, осма поред. Все едно се видях в огледало — обляно в сълзи детско лице, изцъклен от страх поглед, заешка устна... Завъртях фигурката точно срещу свещта и дали от топлината на дланите ми, или от трепкащото пламъче, в дъното на кристала пробяга меко сияние и открои издълбаните по повърхността знаци. После сиянието се усили и се събра зад изгърбените раменца на осмата фигурка. Заклевам се, че тя ме погледна. И дори ми се стори, че ми намигна.
В онзи час, в сумрачната и вмирисана пиратска бърлога, аз, Жофроа д`Абри, племенник и оръженосец на рицаря Робер де Клари, бях открил своя Граал...
— Жаден ли си, Жофроа?
Наистина не съм изплашен. Няма нищо страшно в това един местен да говори безукорен латински. Гласът му е много нисък и дрезгав, сякаш не е проговарял с години. Изпод качулката звучи глухо, като от много дълбоко. Мъжът е близо до мен, но вече е нощ и все още не мога да видя лицето му. В тъмното снежнобялата му наметка се откроява още по-ярко, почти искри. За жалост, не си спомням името му, а трябва да сме се запознали, щом той ме нарича по име.
Опитвам се да раздвижа език и едва сега усещам, че устните ми са напукани до кръв, езикът е двоен, а гърлото ми е като натъпкано с пясък. Кимвам и мъжът поднася към устата ми глинена купичка. Мляко. Гъсто и сладникаво, с особен мирис. Преглъщането е болезнено, но с малко усилие успявам да го изпия. Отново кимвам за благодарност. Когато той се отдръпва, виждам, че при краката ми гори огън, а в кръг около мене са разположени огромните, рошави, сребристосиви... кучета. Никой вълк не би стоял така кротко до огън, нали?
Без да каже и дума повече, моят спасител възсяда чудовищния си кон и бавно се отдалечава. Дори да можех да говоря, ще е невъзпитано да задавам въпроси. Може би иска да се увери в нашата безопасност, макар че никой човек или звяр не би дръзнал да заплаши тези кучета. Може би иска да се поразходи. Сам, нощем, в гората. Chacun a son gout — всеки с вкуса си — би казала мама, а тя е Де Клари и умее да се изразява изискано. Казва, че съм наследил от нея таланта си да се изразявам свободно и красиво на няколко езика. Проклетата дарба беше причината и да последвам моя вуйчо в този поход, нищо че съм само на тринайсет. Освен това съм четвърти син, а не искам да стана монах. Не ме бива и за войник, прекалено съм дребен. Аз съм поет. Запомням и записвам всичко за моя шедьовър, а когато го завърша, дори папа ще се примири.
„Ние сме зърното, а онези отсреща са плявата — бе казал императорът, а аз запечатах всяко слово в душата си. — Ние сме потомците на Еней и на богоподобния Хектор. Тази земя ни принадлежи и ние се завърнахме, да въздигнем от пепелта славната Троя. Наше е правото и Бог ще ни подкрепи...“ Пламенна и благородна реч. Вдъхваше сили и ни насърчаваше да копаем. Ден след ден, близо месец, подкопавахме стените на крепостта Адрианопол, а знамената над града се вееха като изплезени езици. Запомних герба, избродиран на пурпурната коприна — куче с орлови нокти и лъвска опашка, знака на техния крал. Така и наричаха краля им — Кало-Йоан Кучето...
Тази нощ за пръв път от година не сънувах кошмари. Спал съм дълбоко и затова се чувствам добре. Дори съм гладен и паничката с мляко ми се струва еликсир. Успявам да се понадигна — почти е обед, огънят е угаснал, а животните вече са впрегнати в носилката. Мъжът с белия плащ ми помахва отдалече — през мъглата изглежда не много реален. Мисля, че вече имам достатъчно сили да разговарям, но той язди напред, без да забавя и без да се обръща. Напускаме гората и продължаваме из някаква равна и пуста местност. Забелязвам, че се движим не на юг, а на север, и някакво смътно недоумение се загнездва в главата ми. Бях повярвал, че непознатият е изпратен от моя вуйчо, да ме намери и да ме върне в лагера. Всъщност не знам дали още имаме лагер. И — сух спазъм в гърлото — дали все още имам вуйчо.