Объркан съм, но замълчавам, смутен от детинското си любопитство. Допускам и че те плюят не по рицаря, а по мене, нали съм им враг, и се чувствам виновен. Навярно за да ми спести неудобството, мъжът предпочита да яздим през по-голямата част от нощта, а после да спим, докато слънцето пропълзи половината небе. Всъщност спя само аз, за другите не съм сигурен. Не видях Тудор поне да поседне, а глутницата е винаги будна и бдяща. Пазят ме. Никой освен мен не се храни. Решавам, че от грижи за мене не им остава време да си потърсят храна, и се чувствам все по-виновен.
Така яздим още две нощи, а преди да настъпи третата, спираме в подножието на хълм. Просто спираме и стоим — разбирам, че чакаме нещо. Слънцето бавно се търкулва по западния склон на хълма, обагряйки половината небе в алено. И в привечерния сумрак към нас приближава старец. Пристъпва тежко и се подпира на тояга, украсена с кучешки зъби. Излъчва сила и достолепие, върви с изправен гръб, а на кръста му се поклаща къс меч. Спира при нас и се покланя дълбоко на рицаря — радвам се да видя един местен с благородни обноски. Двамата си разменят полугласно няколко думи на тукашния език, от които успявам да схвана само името на стария човек. Звучно и чудновато име — Колобър. После слизаме от коня и поемаме нагоре по хълма.
На върха расте самотно дърво, вековен дъб, стволът му е висок и широк колкото кула, а клоните му обгръщат кръгла каменна постройка с четири разположени на кръст врати. Между камъните над всяка врата е вклинен изкован от сребро символ — полукръг върху триножник. Обаче не влизаме вътре, а сядаме мълчаливо под дъба. От другата страна на хълма се разстила красиво езерце. Повърхността му е равна и блестяща, в дълбините му първо плуват розови облачета, после една след друга пламват звездички. Когато водата се посребрява и заприличва на огледало, Колобър се изправя и ни кани да влезем в постройката.
Кръглото здание няма покрив и е добре осветено от изгрялата пълна луна. По пода с бели камъни са очертани кръгове — един голям в центъра и дванайсет по-малки около него. Не ми е трудно да разпозная езически храм. Обръщам се гневно към рицаря и онемявам, защото той отмята качулката и захвърля белия плащ. Нека Исус и Девата ми бъдат свидетели: пропътувал съм половината свят, но никъде не съм срещал по-хубав рицар от Тудор, Господаря на конете. Само кожата му е някак неестествено бледа, недокосвана от слънчев лъч. А бронята му е излята от същия гладък черен метал, от който е и моята лампа.
— Жофроа — повиква ме рицарят и този път гласът му не е нисък, а кънти ясно, почти оглушително, удар на чук по камбана, — извади онова, което носиш в торбата си, и го сложи в кръга!
— Не! — изписквам немощно аз и стисвам раницата. — Тя е моя. Бог ми помогна да я намеря.
— Така е — кимва рицарят и продължава бавно, сякаш вразумява непокорно дете. — Затова трябваше да я донесеш и да я предадеш доброволно. Не можеш да я задържиш.
— Защо не? — упорствам аз и се приготвям да отхвърля всяка изтъкната причина.
— Защото не си жена.
Преглъщам и отстъпвам назад, но той се надвесва над мене, а очите му са по-черни и по-блестящи от бронята, пронизващи. Озъртам се плахо. Дванайсетте звяра са се наредили около кръга и всичките са се втренчили в мене. Започвам да се смея, после да се кикотя, накрая се разтърсвам в хлипове...
Аз съм жалък глупак. Заслепено ги наричах кучета, за да не виждам колко остри са зъбите им, колко огромни лапите, колко... ужасяващо разумни са очите на тези вълци! Пищя и треперя, не спирам да пищя и да треперя, докато ръцете ми ровят в раницата. С писък хвърлям съкровището си в кръга, с още по-див писък посрещам преобразяването на първия вълк в човек, а най-безумен е писъкът, с който отговарям на усмивката на вълко-човека и на думите му:
— Спри, братко!
Продължавам да тичам и да пищя до разсъмване, докато изгубих гласа си, дъха си, посоката. Озовавам се в храсталаците на брега на някакво езерце и повръщам в кристално бистрата му вода, докато се изтощя съвсем и загубя съзнание...
Лежал съм в несвяст часове, може би дни, но лек дъждец ме връща, уви, и ме кара да се надигна. Пак е нощ, хладна и пълнолунна. Коленича и се оглеждам в езерото, едва се познавам. Зениците ми са разширени, устните — подути, косата ми е сплъстена от пот и кръв. И дрехите ми са изплескани с кръв. Завъртам глава, да огледам превръзката си. Аз съм щастливец. Половината от черепа ми го няма, а още съм жив.
— Жофроа, ти ли си? Търсих те, любов моя...
Премалява ми от тези думи. Защото са на френски, и то гърленото южняшко наречие на моята майка. Обръщам се и се разплаквам от радост. Тя стои при брега и се усмихва с онази особена полуусмивка, запазена само за мене. Изглежда различна, по-красива от всякога, млада. Роклята й е изящна и сребриста, искри при всяко движение. И очите й са бледосиви и сияят като течно сребро. А косата й е снежнобяла, разпусната по гърба чак до глезените. Окъпана в лунни лъчи, тя е ослепителна и прекрасна, моята майчица.