Давя се:
— Не вярвах, че ще ви видя отново, госпожо.
Тя поклаща укорително глава:
— Жофроа! Не бих изоставила никого от синовете си. Ела при мен!
Прегръщам я и заравям лице на гърдите й. Там е топло и ухае на мляко. Мама гали челото ми, целува ме и ми пее онази люлчина песничка, чиито стихчета са безсмислени, а всеки звук е преизпълнен с нежност...
Когато спирам да плача, тя ме повежда нагоре по хълма. Иска ми се да вия от щастие: с мама се прибираме у дома.
2.
Аз бях Асла и косата ми бе бяла по рождение. Всички ме знаеха и аз знаех всичко. Когато Плачещото дете донесе Окото в светилището на Сен, вече бях тръгнала.
Вървях малко и стигнах далече. Двадесет и осем нощи — точно времето, за което Сен отваря и затваря небесното си око, са нищо за отмерващия столетията. Едно мигване. Да прекося цялата низина бе много за мене, родената при изворите на Бял Искър, Бяла Места и Белица.
Само жена с бяла по рождение коса можеше да се отдаде на Окото.
— Дойдох, да му се отдам, колобъре — рекох и той веднага прибра меча си.
Влязох в кръга, около който се бяха наредили синовете на Бялата вълчица. Знаех, че ще си тръгна с Окото, затова не се уплаших от оголените им зъби. Съблякох се, седнах и кръстосах нозе. Колобърът го донесе, загърнато в мръсна черга, постави го крадешком зад гърба ми и опря меча в гърлото ми.
— Какво е? — попита.
— Окото на Сен — отговорих, леко обидена.
— Кого гледа? — продължи той, но гласът му бе поомекнал.
— Дванайсет човешки бяса как играят хоро. Виждащия е първи, той е най-лош, защото най-много знае. Подире му иде Властния — ни с човеците, ни с боговете, между небето и земята е той. Трети е самият Гняв, той е никой без меча си. Четвърти е Ненаситния, пети Скъперника — наглед разни, а от едно котило. Единият пръст и пепел яде от лакомия, другият пръст и пепел яде от скъперничество. Шестият е Сърдит, а седмият е Пияница — от людете бягат, а и никой не ги ще. После е Плачещото дете, то е жертва на глупостта си. Лъжльото и Крадльото се държат за ръце — единият криво гледа, другият криво стъпва. До тях е Лъстивеца — ох, Ладико, ох, чедо — без очи, без уши, без ръце... Последен е Душевадеца, смърт жадува без разлика чия. Последният и първият са редом, затова Виждащия е най-лош...
Млъкнах и мълчах часове или дни, години, а колобърът дишаше тежко. Беше се примирил, когато прошепна:
— Ти ги разпозна точно, Асла, но дали Окото ще те познае?
— Удряй! — заповядах и протегнах ръцете си.
Дори не изохках. Беше подложил Окото като чаша, за да събере всичката кръв. Хвърли отсечените пръсти през четирите врати — двата безименни към изгрева и към залеза, а кутретата — на север и юг. Кристалът блестеше, обагрен в червено. После в огнено, златно, зелено, кръвта кипеше и преминаваше към лазурно синьо и тъмномораво. Накрая се изглади в течно сребро. Окото ме позна.
Вълко-човеците се изправиха и се поклониха. Колобърът пръв пи наздравица от пречистената ми кръв.
— Сега си негова, Асла, и ти, и плода ти до девето коляно. Бесовете ще те следват и ти ще ги знаеш и владееш всичките. Те ще бягат от тебе, но ти от тях не можеш избяга. Ти сега водиш хорото. Страх ли те е, чедо?
— Страх ме е, колобъре.
Той закима, а аз вдигнах Окото и го погледнах през кристала. Видях го, какъвто е — вълк, стар, уморен. Дожаля ми.
— Не си последният — рекох му. — Аз ще ида на север. Ела с мене. Нямам си никого и като баща ще те гледам през седемте зими, дето са ти останали. — Знаех, че ще откаже, но пак опитах. — Син ти няма да се върне, отдавна не е сред живите...
Не трепна, нищо не каза. Наведе глава и с меча отряза косата си, сетне коленичи и издаде кратък хриплив вой. Оставих го насаме да оплаче детето си.
Вълчицата дойде при мене в образа си на блага старица и ми даде да облека бяла дреха. Трите нощи на пълнолунието двете седяхме под дъба и държахме ръцете си — бяхме завинаги свързани. Тя ми говореше, много научих от нея за болката и недъзите на плътта и духа. На четвъртия ден колобърът излезе и изми с роса нозете ми, целуна наранените ми ръце и изтри мокрите си страни в крайчеца на ризата ми, а аз го благослових...
Отпосле от нищо не се страхувах. Живях дълго и скитах доста, а бесовете вървяха подире ми. Виждах ги да надничат изпод нечии клепачи и много люде изцерих и утеших. Бях прочута. Годеслав ми беше добър мъж, не се боеше от мене, а ме обичаше. Петима синове му родих и една дъщеря. Дочаках внуци. Склопих очи, преди да се роди правнучката ми Ладика, но приживе често плачех за участта й.