Масата ни се огъваше под купищата подаръци, поднесени лично или с посредник от кажи-речи цялото население на Бохемия. С всекиго от тях пих наздравица. Затова бялото момиче, изникнало като изпод земята, ми се стори твърде нежно за селянка и хубаво като видение...
Веднага разбрах, че не е тукашна. Не я познавах, а девойка албинос не е трудно да се запомни. Роклята й беше от просто, но много бяло и чисто сукно. Не носеше нищо от крещящите украшения на селските девойки, само медальон, навярно от най-евтина посребрена мед. Висулката ми хареса — полукръг върху триножник. В ръцете си държеше нещо, увито в бяла кърпа. Обърна се към жена ми и я заговори на коуржинско наречие, явно все пак живееше някъде наблизо:
— Госпожо Берта, приемете този дар от моята господарка!
— Флаготаря — изфъфли с пълна уста моята съпруга и протегна ръце, но вместо да й го подаде, момичето остави много внимателно вързопа на масата ни, поклони се и бързо напусна двора.
Бях се загледал след нея, дори се бях надигнал, за да я проследя, затова видът на предмета изпод кърпата ме накара да залитна.
Изтрезнях за няколко мига. Берта с ококорени от възхищение очета вече посягаше, но аз я преварих, грабнах я и извиках по-грубо и по-силно, отколкото ми се искаше:
— Не пипай лампата!
Притиснах я до гърдите си и въздъхнах дълбоко, осъзнавайки, че съм привлякъл вниманието на гостите от съседните маси. Овладях се бързо и продължих с благ, но нетърпящ отказ глас:
— Тази вещ не ми харесва, драга моя, и ти няма да я задържиш.
— Защо? — попита тя.
— Защото това е лампа на вещица.
Сега вече бях приковал всички погледи, а разговорът постепенно стихна до шепот. Една от дамите изписка, друга се прекръсти, от дъното на масите прозвуча неуверен смях. Отец Урбан се приближи и учтиво помоли:
— Може ли да погледна?
Поднесох лампата пред лицето му и бавно я завъртях, да огледа фигурките. Докато той присвиваше късогледите си очи и сумтеше, Берта успя да се окопити:
— Ти пък откъде познаваш вещици? И как разбра, че е лампа?
— Ищван е прав, дете мое — навреме се намеси отецът. — В тази вещ има нещо зловещо. Трябва, разбира се, да я огледам по-подробно, да я проуча...
— Ще ви я донеса още утре — бързо казах аз, забелязвайки алчни искрици в погледа му. — А сега ще я прибера на сигурно място.
Втурнах се към замъка, без да ме вълнува какво ще си мислят онези от гостите ми, които не бяха чули. Тичах нагоре по стълбите, прескачах стъпалата, влетях в спалнята си и едва когато застанах до отворения прозорец, си спомних, че трябва да дишам. Вдигнах лампата към светлината, за да я разгледам пак на спокойствие.
Същата, без съмнение. Кристално полукълбо, обхванато от погрозняващи човечета. Точно такава лампа стоеше над леглото на Лак... Лад... о, да, Ладика! След кратък размисъл отхвърлих възможността в някоя ковачница наоколо да изработват подобни вещи. А когато укротих ритъма на сърцето си, бях решил на всяка цена да намеря момичето албинос и да узная къде се крие нейната господарка. Дадох си сметка, че освен името, не знам друго за Ладика и няма да ми е лесно. Баща й беше уредник по лова при двора на българския цар. Не можах да си спомня дори лицето му, макар че той лично ме пренесе на ръце в дома си след онзи злощастен случай с мечката...
— Ищванкооо!
Не, това не са тръбите на Йерихон, а любовният зов на моята Берта. Навярно съм се забавил твърде много. Хвърлих лампата в една ракла с вехтории и се върнах при гостите. Сигурен съм, че заключих, а пътем изхвърлих ключа за раклата през едно прозорче. Чух плясването му в рова.
Вечерта, когато за пръв път посетих спалнята на Берта, заварих перваза над леглото й романтично украсен с цветя и свещи. Между свещниците, като царица на разкоша, ярко светеше лампата. Полукълбото беше напълнено с ароматно масло, а трепкащото пламъче вътре караше да оживеят всичките дванайсет демончета. Особено се открояваше едно демонче с козя брада и рога, с лисича муцунка, но без очи и уши. Затаих дъх, после излъгах Берта, че съм се смутил от красотата й. Не я разпитах как е отворила раклата — тази вечер така или иначе щеше да е тежка за мене. Не можах да заспя дълго след като жена ми вече доволно хъркаше. Взирах се в потното й лице и си мислех за Ладика.
Ладика имаше лешникови очи и коса с цвят на старо злато. Когато ме посрещна в дома на баща си, първо прегледа раната ми, а лицето й беше тревожно и строго. После погледна мене, челото й поруменя, а по устните й пробяга срамежлива усмивка. Аз целунах прозрачната й длан и веднага разбрах, че съм спечелил битката. Тя прекара до леглото ми всичките седем нощи, докато траеше треската. Топеше превръзките ми в миризливи отвари, слагаше на лицето ми охладени кърпи, хранеше ме като бебе. През тези нощи ръцете й бяха сигурни, погледът твърд и пронизващ, сякаш беше видяла хилядолетия. Но на осмата нощ, когато аз отидох в постелята й и я взех в прегръдките си, тя ме докосваше с копнеж, очите й ме гледаха уплашено, а тялото й бе младо и тръпнещо. Девичите й устни имаха възсолен вкус на сълзи. А дванайсетте фигурки от лампата над леглото й станаха свидетели на сладкия ни грях.