Прекарах в дома на Ладика и в леглото й близо месец, преструвайки се пред баща й и пред приятелите си, че раната от мечи нокти е дълбока и трудно зараства. Тя бе мълчалив съучастник на лъжите ми. За съжаление, тъжният завършек се състоя твърде скоро. Ладика дойде при мене с поглед, забит в земята, изчерви се цялата и прошепна нещо, което не разбрах, но знаех от опит, че на всички човешки езици звучи еднакво. Още същата нощ я напуснах. Тайно, без разправии.
Вероятно умората и неприятните спомени, подпомагани от шумното хъркане на Берта, бяха причина да остана буден в брачната си нощ. Заспах за около час призори и разбира се, сънувах лош сън — млада жена с разрошена коса и разкъсани дрехи, с разкървавено лице, държеше в ръцете си бебе и отчаяно се мъчеше да го предпази от хвърляните камъни. Скочих, облян в студена пот, и наругах яко братовчед си Халер, на когото дължах грозния сън.
Янош Халер, унгарски рицар и мой далечен сродник, бе присъствал на последната ми среща с Ладика. В една свежа утрин бяхме излезли да пояздим в чудните гори на Хемус. На връщане, в околностите на крепостта Търновград, една черна сянка притича между храстите и се свлече пред краката на коня ми. Разбрах, че е Ладика, когато отметна качулката, вдигна лице към мен и припряно започна да говори нещо. Очите й бяха зачервени и подути, гласът й се скъсваше, но тя не плачеше, нито молеше, просто ми разказваше нещо. Хапех устни и пъшках с досада, но братовчед ми знаеше доста добре езика й и слушаше внимателно. Когато Ладика млъкна, той изви глава към мен очаквателно. „Братовчеде Халер — изсъсках с яд аз, — кажи на тази жена, че не желая да я познавам.“ Изчаках го да преведе думите ми и смуших коня си. Не бях забелязал, че жената е коленичила и се е вкопчила в краката му. Животното се подплаши, направи няколко нервни стъпки...
Странно е, че от всичко преживяно с Ладика, от дните и нощите, прекарани с нея, съм запазил в спомените си най-ясно тъкмо мига, в който уплашеният ми кон неволно счупи ръката й. Още чувам хрущенето, подобно на скършена пръчка. Тя не издаде никакъв звук, нито дори стон. Гледаше след мен с широко отворени очи, а китката на лявата й ръка висеше неестествено и бързо се оцветяваше в мораво. Такава я запомних.
„Не бих искал да ти се бъркам, братовчеде — започна Халер, веднага щом се отдалечихме, — но е по-добре да я вземеш със себе си. Чувал съм, че обичаите на българите са доста сурови. Ако грехът й се разчуе, тълпата наистина ще я пребие с камъни и нито баща й, нито братята й могат да я защитят.“ Знаех, че ще ме поучава до свършека на света, затова му разказах за лампата над леглото. „Разбираш ли? — казах накрая. — Тази невинна наглед жена е опасна вещица. Каквото е било между нас, не е плод на сърцето ми, а на коварните й магии. Слава на бога, че се освободих от властта на дяволската жена!“ „Хм — изръмжа Халер. — Не исках да ти го казвам, приятелю, но когато те занесоха при нея ранен, аз поразпитах за това момиче. Научих, че е потомка на някоя си Асла, прочута магьосница и веща знахарка, името й все още се споменава със страх. Изглежда твоята любовница е наследила от баба си не само лампата... Прав си, приятелю, трябва да благодарим на Господа, че те е освободил от магията й!“
...И през ум не ми мина да занеса лампата на отец Урбан. Знаех, че ще изтръгне от мен изповед, после покаяние, накрая — ценната вещ. Измъкнах се рано, без да събудя Берта, и се запътих право към ковачницата на Губшек. Наложи се да повиша тон, за да го убедя, че да, точно така, искам да направи от красивото нещо буца метал и купчинка стъкло. Изчаках го на чаша пиво в компанията на хубавката му жена и когато се уверих с очите си, че от лампата е останала димяща, безформена топка, платих щедро и се прибрах, подсвирквайки. Бях толкова доволен, че вечерта отново отидох при Берта, макар вече да не бе наложително.