Прекрачвайки прага на спалнята й, видях лампата над леглото. Цяла-целеничка, току-що запалена. Кракът ми увисна във въздуха. Бях разярен. Сключих ръце около гушите й и креснах:
— Как смеете да ми се подигравате! Ще убия и тебе, и оня мръсник Губшек!
Тя изхъхри нещо и се разплака, преструваше се твърде изкусно, така че се овладях и заявих хладно:
— Чувай, Берта! Още вчера ти обясних, че тази лампа ми е омразна. Докато тя гори до леглото ти, аз нямам работа тук.
Не пропуснах да тръшна вратата. Чух я да хлипа, така че се прибрах спокоен в стаята си. Но и тази нощ бях осъден на ужасни видения. Щом затворех очи, пред мен се явяваше Ладика. Подаваше ми посинялото трупче и говореше задъхано с подпухнали от плач устни. Лявата й длан висеше, а в корема й зееше рана... На това отгоре около замъка ми се бяха завъртели вълци. Чак до разсъмване слушах протяжното им виене.
През деня умишлено пренебрегвах жена си. В късния следобед я видях да излиза с нещо тежко и завито с кърпа в кошницата й с ръкоделието. Тласкан от зловещо предчувствие вечерта почуках на вратата й. Не ми отговори, така че влязох. Берта стоеше права до леглото си и се пулеше в лампата. Като ме видя, започна да дудне виновно:
— Кълна се в душата на мама, Ищванко, днес следобед подарих лампата на госпожа Маркова. Не знам как се е върнала... Може би не са я харесали и...
— Достатъчно! — стиснах челюсти аз, грабнах проклетото нещо и излязох навън.
С ръцете си изкопах трап в задния двор на замъка. Лично поставих лампата вътре и дълго затъпквах, плискайки буци кал...
През нощта виденията си устроиха зловещ парад в стаята ми. Отрязаната главичка на бебето бе на възглавницата ми и шепнеше името ми с пискливо гласче. Ладика настояваше да смени правръзката ми, но вместо около бедрото, нави кърпата около врата ми и дълго ме души. Дванайсетте демона танцуваха край леглото ми, водеше ги девойка албинос. После нахлуха вълците. Ръфаха изтерзаното ми тяло до трети петли. Опитвах отчаяно да се събудя, но не успях.
На другия ден, придружен от Куция Иржи, яздих из всички села в околностите на Коморни Храдек. Никой не беше чувал за бялото момиче. Учудено клатеха глави и когато им споменах за появилата се глутница. Вечерта, уморен до смърт и почти примирен, сам отведох жена си в спалнята й. Лампата си беше там и си гореше. Мисля, че тогава започнах да полудявам.
Уволних всички прислужници на жена си, също и Куция Иржи. Нея заключих в спалнята й. Разпалих буен огън в камината и държах лампата в него, докато черният метал пламна. Блъсках я с тежък чук, сякох я с брадва, човърках я с меча си, пак я горих и издевателствах над нея до края на силите си. Привечер сложих в чувалче безформените остатъци, пъхнах за по-сигурно и чука и изхвърлих вързопа в рова, там, където знаех, че е най-дълбоко. Със задоволство от свършената работа влязох в спалнята на Берта.
Берта седеше свита в най-далечния ъгъл и скимтеше като пребито кутре:
— И като... като се стъмни... и... като погледнах... и тя си беше... и си светеше...
Да, беше и си светеше. А противното демонче с лисича муцунка ми се плезеше и се кривеше неприлично. Едва сега се замислих защо дяволската вещ се появява винаги в спалнята на Берта.
— Берта, миличка — започнах тихо и се усмихнах ласкаво, но тя се сви още повече — вече знаеш, че тази проклетия е омагьосана. Каквото и да направя, тя се връща при тебе. Защото на тебе я подариха... Хайде, Берта, вземи лампата и да идем да я хвърлим в рова. Ти ще я хвърлиш, хайде, мила.
Вече знаех какво трябва да направя и бях напълно сигурен. Когато Берта се надвеси през балкона, аз просто я бутнах. Чух писък, плисване и кратко цамбуркане. Толкова. Някъде от съвсем близо се извиси самотен вълчи вой.
После втори и трети. Глутницата беше в двора на моя замък и хорово оплакваше нещо. Всъщност им се зарадвах. Знаех, че ако Берта все пак изплува, вълците ще се погрижат за нея. Не се страхувах за себе си — на мен нищо лошо не може да ми се случи...
Стоях и зъзнех на балкончето цялата нощ и целия следващ ден. Някъде по обед видях да плува в рова нещо голямо и разплуто, облечено в розова нощница. Реших, че няма да я погребвам, ще я оставя на вълците, когато се върнат. Бях напълно спокоен и си отворих бутилка вино. Вдигнах наздравица към залязващото слънце за единствения наследник на Коморни Храдек.
Когато небето притъмня, чух зад себе си провлачената стъпка на Куция Иржи. Обърнах се толкова бързо, че разплисках чашата си, но се оказа, че бъркам. Не беше старият ми слуга, а девойката албинос. Навярно е чула, че разпитвам за нея и поласкана от вниманието ми, е дошла да ме види.
Беше по-хубава, отколкото я помнех, беше прелестна. Тялото й блестеше под оскъдната сребриста дреха, очите й бяха премрежени, устните й — натежали от страст. Очевидно ме желаеше не по-малко, отколкото аз я желаех. Протегна се изкусително и поздрави с дрезгав от нетърпение глас: