Выбрать главу

В романа на Берул уподобяването на кучето с неговия господар е доведено до краен предел именно за да разбере читателят, че Хюсден е символ на Тристан. В английската версия за Тристан — Сър Тристрем — от първата половина на ХІV век анонимният автор отива по-далече — твърде далече: след като Тристан и Изолда пият от любовното биле, оставят купата на пода и кучето ще довърши остатъка. Авторът коментира: „Видимо и тримата бяха влюбени и щастливи“. Вероятно с въвеждането на кучето в съдбоносната сцена английският автор е вложил известна ирония, с която впрочем се отличава целият му разказ. Тук кучето се явява не просто двойник, а карикатура на своя господар. Едва ли авторът на Сър Тристрем е оригинален в това отношение. Любовният бестиарий от Ришар дьо Фурнивал (средата на ХІІІ век) оприличава иронично влюбения на куче. Накратко казано, кучето възпроизвежда два аспекта от героя: ловува безшумно като него и му засвидетелства безрезервна преданост. В едно кучето се различава от Тристан, но то е съществено: за разлика от своя господар то няма собствено желание, нито собствени интереси. Изтъкнах вече: докато е под въздействието на еликсира, Тристан няма собствена воля. Тази липса на воля е изобразена в още по-елементарен вид посредством кучето. Безрезервното му покорство и безотказната му вярност не са обаче любов, защото при него липсва автономно желание. Хюсден не е субект. В рамките на триадата той е само копие на инстинктивното начало у Тристан.

В заключение по този въпрос може да се каже следното. Тристан Джуджето е безупречен любовник, но не е герой. Кучето е безрезервно предано, но не обича истински, защото не може да надхвърли своя инстинкт. Единствен Тристан притежава добродетелите и на Джуджето и на Хюсден — вярност и любов, но към тях прибавя и сила, която го прави непобедим. Кучето, Джуджето и Тристан внушават смисъл под формата на възходяща градация: от инстинктивната преданост през съзнателната вярност до пълноценната любов, която има сили да отстоява себе си. Обратно, градацията при трите Изолди е низходяща: Свръхприрода (кралицата майка), природа (Изолда Русокосата), антиприрода (Изолда Белоръката).

Съгласно направеното уточнение троицата се наблюдава при група от персонажи, сцеплението между които е по-силно от това между членовете на триадата. От това следва, че персонажите на троицата са по-малко самостоятелни. За сметка на това троицата няма нито семантичната динамика, нито символичния обхват на триадата. Героите на троицата не са ясно разграничени, в нея няма двойници. Един персонаж може да бъде двойник на друг само ако се отличава с минимум идентичност. Фигурите от троицата са напълно обезличени.

Троица образуват тримата барони-подлеци от романа на Берул. Нито един от тях не е индивидуализиран. Въпросната група е смислово неделима. През по-голямата част от действието тримата барони остават неназовани. Епитетът felons (измамници, подлеци), използван по техен адрес от Берул, е единственият им идентификатор. А и когато биват назовани (ст. 3140–3141), прилагателното „подлеци“ обгръща преди и след това имената13. С други думи, имената не изместват нарицателното „подлеци“, а се вписват в него и го умножават по три. Въпросните имена не внасят индивидуален елемент в троицата.

Бароните мразят Тристан от завист: докато племенникът на Марк е излязъл срещу Морхолт, те са се спотайвали малодушно. Действието не определя тяхната роля в повествованието. Словото — и то злонамерено — е единственото им оръжие. Бароните говорят в един глас. За тях Артур казва: „qu’il ne parolent sol jamés“14 („те никога не говорят поотделно“). Дори когато двама от тях шпионират индивидуално влюбените, всеки път те намират смъртта си и издъхват с едни и същи думи на уста: „ранен съм“ (ст. 4390, 4486). Тук ръкописът на Берул свършва, преди да сме научили за смъртта на третия барон.

вернуться

13

Наблюдението се отнася за старофренския текст (ст. 3137–3139).

вернуться

14

Ст. 4240 от старофренския текст.