В романа на Берул уподобяването на кучето с неговия господар е доведено до краен предел именно за да разбере читателят, че Хюсден е символ на Тристан. В английската версия за Тристан — Сър Тристрем — от първата половина на ХІV век анонимният автор отива по-далече — твърде далече: след като Тристан и Изолда пият от любовното биле, оставят купата на пода и кучето ще довърши остатъка. Авторът коментира: „Видимо и тримата бяха влюбени и щастливи“. Вероятно с въвеждането на кучето в съдбоносната сцена английският автор е вложил известна ирония, с която впрочем се отличава целият му разказ. Тук кучето се явява не просто двойник, а карикатура на своя господар. Едва ли авторът на Сър Тристрем е оригинален в това отношение. Любовният бестиарий от Ришар дьо Фурнивал (средата на ХІІІ век) оприличава иронично влюбения на куче. Накратко казано, кучето възпроизвежда два аспекта от героя: ловува безшумно като него и му засвидетелства безрезервна преданост. В едно кучето се различава от Тристан, но то е съществено: за разлика от своя господар то няма собствено желание, нито собствени интереси. Изтъкнах вече: докато е под въздействието на еликсира, Тристан няма собствена воля. Тази липса на воля е изобразена в още по-елементарен вид посредством кучето. Безрезервното му покорство и безотказната му вярност не са обаче любов, защото при него липсва автономно желание. Хюсден не е субект. В рамките на триадата той е само копие на инстинктивното начало у Тристан.
В заключение по този въпрос може да се каже следното. Тристан Джуджето е безупречен любовник, но не е герой. Кучето е безрезервно предано, но не обича истински, защото не може да надхвърли своя инстинкт. Единствен Тристан притежава добродетелите и на Джуджето и на Хюсден — вярност и любов, но към тях прибавя и сила, която го прави непобедим. Кучето, Джуджето и Тристан внушават смисъл под формата на възходяща градация: от инстинктивната преданост през съзнателната вярност до пълноценната любов, която има сили да отстоява себе си. Обратно, градацията при трите Изолди е низходяща: Свръхприрода (кралицата майка), природа (Изолда Русокосата), антиприрода (Изолда Белоръката).
Съгласно направеното уточнение троицата се наблюдава при група от персонажи, сцеплението между които е по-силно от това между членовете на триадата. От това следва, че персонажите на троицата са по-малко самостоятелни. За сметка на това троицата няма нито семантичната динамика, нито символичния обхват на триадата. Героите на троицата не са ясно разграничени, в нея няма двойници. Един персонаж може да бъде двойник на друг само ако се отличава с минимум идентичност. Фигурите от троицата са напълно обезличени.
Троица образуват тримата барони-подлеци от романа на Берул. Нито един от тях не е индивидуализиран. Въпросната група е смислово неделима. През по-голямата част от действието тримата барони остават неназовани. Епитетът felons (измамници, подлеци), използван по техен адрес от Берул, е единственият им идентификатор. А и когато биват назовани (ст. 3140–3141), прилагателното „подлеци“ обгръща преди и след това имената13. С други думи, имената не изместват нарицателното „подлеци“, а се вписват в него и го умножават по три. Въпросните имена не внасят индивидуален елемент в троицата.
Бароните мразят Тристан от завист: докато племенникът на Марк е излязъл срещу Морхолт, те са се спотайвали малодушно. Действието не определя тяхната роля в повествованието. Словото — и то злонамерено — е единственото им оръжие. Бароните говорят в един глас. За тях Артур казва: „qu’il ne parolent sol jamés“14 („те никога не говорят поотделно“). Дори когато двама от тях шпионират индивидуално влюбените, всеки път те намират смъртта си и издъхват с едни и същи думи на уста: „ранен съм“ (ст. 4390, 4486). Тук ръкописът на Берул свършва, преди да сме научили за смъртта на третия барон.