Тристан и Изолда (Ранни творби) [bg]

със кучето да се заеме и ето че за месец време [1624] го научава как да гони без лай, през всичките сезони, животни горски, птици диви в шубраци, в избуяли ниви. [1628] Сега, в критичния момент, тъй нужен е за тях Хюсден. Щом хване той сърна игрива, умело в храстите я скрива, [1632] ако пък някъде открие друг дивеч, той ще го покрие с трева или със шума стара и ще повика господаря47. [1636]         Сега, сеньори48, бих желал да кажа пак, че Говернал с Изолда и Тристан все още прекарват свойте дни и нощи [1640] в гората — в мъки и страдание. За цялото им препитание единствен дивечът остава… На хляб дори не се надяват. [1644] И ако се събудят тук, за вечерта те търсят друг кът по-прикрит и по-потаен49, та никой да не ги познае [1648] и да не бъдат задържани, напук на кралските закани.         Тъй, в Мороа, те дълго време понасят смазващото бреме [1652] на бегълци многострадални, несретни, парцаливи, кални. И всеки собствената болка забравя, като гледа колко [1656] любимият до него страда. Така ли, Боже, им се пада? Кралицата се притеснява да не би той да съжалява, [1660] че мъка й е причинил. А пък Тристан, все по-унил, живее в страх голям, че тя разкайва се за лудостта [1664] да стигнат с краля до раздор и да си навлече позор.         Веднъж един от подлеците (дано им Бог почерни дните!), [1668] един от тримата васали, които бяха ги издали, ловувал из околността. Той подценил опасността [1672] за корнуелци: всеки знаел, че из леса Тристан се шляел и че щом някой там се весне, той на дърво ще го обеси. [1676] Та Говернал през този ден бил слязъл край поток студен, безмълвно на брега стоял, дордето конят му пасял. [1680] В туй време в ложе от листа, в прегръдката на любовта, Тристан с Изолда сладко спял, забравил своята печал. [1684] Но лай на кучета нечакан чул Говернал: из храсталака те стръвно гонели елен. И тъкмо той, озадачен, [1688] се питал кой ще е ловецът, когато мярнал се подлецът, за който стана дума вече. Той се показал отдалече, [1692] но без оръженосец, сам. Веднага Говернал натам стремглаво коня си пришпорил, но той се спънал и съборил [1696] ездача, който мигом станал и зад едно дърво застанал нащрек, в очакване да мине обреченият да загине. [1700] Та кой съдбата би възпрял!         Дордето чакал, Говернал повтарял си, че би желал да изгори като парцал, [1704] ако не му се удаде заслуженото да даде на този, който куп злини успял бе да им причини, [1708] със риск да изгорят на клада. И както Говернал в засада стоял, клеветника изчакал, и с меч главата му отсякъл, [1712] а после се отдалечил. Ловците, със които бил баронът, щом като открили трупа му, начаса решили, [1716] че туй Тристан ще го е сторил. Цял Корнуел сега говорел за тоз барон обезглавен…50 Народът бил като втрещен [1720] от случилото се в гората и ни един ловец нататък не се решавал да ловува, защото всеки се страхувал [1724] от меча на Тристан — дори далеч от гъстите гори, в поля, покрити с буйни ниви, или запуснати и диви. [1728] Навън е топло. Спи Тристан в укритието с под, застлан с пласт жълти вехнещи листа. Как ще се радва на вестта, [1732] че неговият смъртен враг е проснат в близкия шубрак,

47

Ст. 1636: Епизодът с кучето Хюсден на пръв поглед е отклонение от повествователната линия. Но по-внимателният прочит на поведението на кучето показва, че Хюсден е символичен двойник на своя господар. Занапред кучето ще спазва закона на мълчанието — да ловува без да лае — така, както Тристан и Изолда ще прикриват следите от своето присъствие в гората.

48

Ст. 1637: Подобни обръщения към публиката са типични за епическите поеми, които са се рецитирали пред насъбралото се множество.

49

Ст. 1647: Мотивът за скиталчеството се среща и в ирландския разказ „Бягството на Диармайд и Грайне“ (Х век), където кралицата Грайне и кралският племенник Диармайд не нощуват два пъти на едно място, докато живеят в гората.

50

Ст. 1719: Впоследствие в разказа отново става дума за тримата барони-подлеци. По повод на това противоречие някои критици (например Ги Рейно дьо Лаж) смятат, че творбата на Берул е дело поне на двама автори. Ако тълкуваме обаче бароните като колективна фигура на антагонисти на Тристан и Изолда и като имаме предвид, че те не са индивидуализирани, въпросното противоречие не нарушава единството на романа на Берул, а въпросът за това колко автори стоят зад творбата трудно може да получи строго научен отговор.