Тристан и Изолда (Ранни творби) [bg]

Тристан, поне ще си речеш, че то е от любов по нея. Изолда, аз все тъй линея [172] и не намирам утешение. Смъртта за мен ще е спасение. Дали ще ми се притечеш на помощ, ако разбереш, [176] че близо съм до теб? Кой знае? Таз неизвестност ме терзае и губя всякаква надежда. На странни мисли ме навежда [180] страстта по тебе… Ще сподавя скръбта, на луд ще се направя, така че моят план да стане. Пък ако някой вяра хване, [184] че аз съм луд, той несъмнено ще е далеч по-луд от мене98. Пък нека и за луд ме взима тоз, който вкъщи по-луд има. [188]         Решението взел веднъж, Тристан видял наблизо мъж, с палто изцапано и старо (личало си, че той рибар е) [192] и със качулка на главата. Тристан го хванал за ръката и рекъл с тон неустоим: — Я дрехите си да сменим, [196] приятелю добър, защото тъй хубаво ти е палтото, че и на мене ще отива. А пък и мойте са такива, [200] че сигурно ще ти харесат. Рибарят, виждайки, че те са красиви, тутакси приел. Тристан, щом дрехите му взел, [204] веднага се отдалечил, встрани от пътя се отбил, извадил ножици челични, дарени от Изолда лично, [208] с ръка прихванал си косата, остригал си на кръст главата99, а за да може да минава наистина за луд, решава [212] да промени съвсем гласа си, почерня тутакси лика си със сок от някаква трева, така че никой след това, [216] ако в лицето му се вглежда или го слуша как нарежда нелепости, да не познае че именно Тристан това е. [220] Измъква си от плет тояга100, на рамото си той я слага и се отправя накъм двора, страх будейки у всички хора. [224]         Вратарят, като го видял, помислил го за оглупял, но все пак срещнал го с въпроси: — От где си? Тук какво те носи?“ [228]         Тристан отвърнал: — Слушай, брат, монсенмишелският абат за абатисата се жени101. Приятели и приближени, [232] безброй сановници, абати, кюрета, постници, прелати от Безансон та чак до Мон, един със скиптър, друг с бастон, [236] на свойта сватба бе поканил. По ширналите се поляни при Беланкомбър102 и сега във танци кършат те снага. [240] И аз на тържеството бях, ала принуден се видях да тръгна преди всички други, че трябва своите услуги [244] на краля спешно да предложа: софрата трябва да му сложа.         В ответ глава вратарят клати: — Ти, сине на Урган Космати103 [248] (и ти си като Урган космат), влез все пак в кралския палат.         Той влиза, но го срещат ту със хи-хи-хи, ту с дю-дю-дю, [252] дори със клонки от бръшлян на бой налитат на Тристан; младежка група с глуми разни започва лудия да дразни, [256] а той им с удари отвръща, ту тъй, ту инак се обръща, и най-подир се озовава там, дето кралят заседава. [260] Като го вижда със тояга, крал Марк подмята: — Я веднага ми доведете тоз юнак, взел вместо копие кривак. [264]         Мнозина бързо му отреждат дължимото и го завеждат при краля. Той го поздравява с „добре дошъл“ и продължава: [268] — Какво те води тук при нас и кой си всъщност? — Кой съм аз — подхваща лудата глава — сега ще чуете това, [272] кралю честити. Мама беше косатка: вечно тя кръжеше като сирена сред морето. Не зная мястото, където [276] съм се родил, ала е знайно, че от тигрица всеотдайна отгледан съм: тя ме била

98

Ст. 186: Тази поговорка се радва на популярност през Средновековието. За това съдим и по факта, че фигурира под номер 2343 в авторитетния сборник с поговорки до XV век, публикуван през 1925 г. от Жозеф Моравски.

99

Ст. 210: През Средновековието бръснели главите на лудите и по медицински съображения — за да се «проветряват» и да отделят по-лесно «черната течност». Според Жан-Мари Фриц, автор на фундаменталното изследване Езикът на лудия, тонзурата е амбивалентен символ на отказ от света: при лудите — като проклятие, при монасите и клира — като израз на смирение. С кръста върху своята тонзура лудите и крадците целели да заслужат Божието благоволение.

100

Ст. 221: Жан-Мари Фриц отбелязва по повод на дегизировката на Тристан като луд семантичната наситеност на всеки негов атрибут. Като оръжие на дивака или на селянина тоягата стои в полюсна противоположност на рицарския меч. Фриц пише: «Докато тонзурата поставя извън света монаха и престъпника, тоягата го изтласква към антиподите на рицарското общество». (Jean-Marie Fritz, Discours du fou au Moyen Age, XIIe-XIIIe siècles, P.U.F., 1992, p. 45).

101

Ст. 231: По време на т.нар. „Празници на глупците“ — карнавални буфонади, чиито инициатори били най-вече студенти по богословие, — мъже, предрешени като парцаливи свещеници, пародирали религиозния брачен ритуал.

102

Ст. 239: Според Жозеф Бедие селището се намира в Северна Нормандия. Вероятно авторът споменава този топоним като северна точка в тази провинция, докато Мон (Мон Сен-Мишел) е разположен в южната й част, на границата с Бретан.

103

Ст. 248: В романите на Готфрид Страсбургски и Брат Робер Урган Космати е великан, крадец на добитък. Тристан го побеждава и покорява, след което в неговата гора построява Залата със статуите.