Тристан и Изолда (Ранни творби) [bg]

щом като лудият наглед [844]
със него нищо общо няма?
Било би лудост свръхголяма,
ако се хване в тоз капан.
Все тъй измъчва се Тристан, [848]
че тя не го е разпознала
и казва: — Бяхте ми отдала
сърцето си изцяло, мила
кралице; бяхте ме пленила [852]
със благородство несравнимо.
Днес със притворство доловимо
отвръщате ми и за мен
сдържаността ви този ден [856]
е равностойна на измяна.
Нали, Изолда, не остана
далече времето, когато
обичахте ме чисто, свято, [860]
и любовта ни Марк принуди
от двора си да ни прокуди?
И хванали се за ръце,
с изпълнено с любов сърце, [864]
напуснахме сами палата,
намерихме подслон в гората
във пещера със свод чудесен.
Макар че входът беше тесен, [868]
тя ни изглеждаше така,
като че майсторска ръка
за нас нарочно бе създала
една великолепна зала119. [872]
Аз в тази пещера научих
Хюсден, ловджийското си куче,
да спре да лае. Със Хюсден
и с моя ястреб всеки ден [876]
в гората дивеч аз улавях
и тъй храна за нас набавях.
Спомнете си деня, когато
Марк и джуджето120 сред гората [880]
ни свариха, дордето спяхме.
Добре, че разделени бяхме!
Като че бях предвидил аз
да сложа меча между нас. [884]
Марк свалил свойта ръкавица
и на лицето ви, кралице,
я сложил, за да ви прикрие
от слънцето. Тогава ние [888]
сме спали там съвсем невинно.
Като видял, че безпричинно
в Изолда се е усъмнил,
Марк лесно своя гняв смирил [892]
и пратил вест по свои хора
до нас да се завърнем в двора.
Тогава ви дарих Хюсден.
Къде е той сега? — При мен, — [896]
отвръща тя. — Бранжиен, идете
и кучето ми доведете!
        Бранжиен отива незабавно,
Хюсден я среща с радост явна, [900]
тя го отвързва и веднага
то към кралицата побягва.
Щом вижда го, Тристан подема:
— Ела, Хюсден! Аз ще те взема [904]
и ще те отведа със мен.
        Щом разпознава го, Хюсден
усеща радостна възбуда,
такава чак, че аз се чудя [908]
могло ли би на друго куче
подобно нещо да се случи,
ако стопанина си драг
след дълго време срещне пак. [912]
Момент небивал е това.
Хюсден със вдигната глава
с отскок се към Тристан насочва
и много свойски той започва [916]
да се умилква: тропка с крак,
с муцунка гали го… Та как
такава гледка се описва121!
        В тоз миг Изолда се стъписва, [920]
от срам дори се изчервява,
щом вижда как се доверява
на своя господар Хюсден.
А как се зъби, настървен, [924]
срещу които пожелаят
със него да се поиграят.
Не смее никой друг освен
кралицата или Бранжиен [928]
до кучето да приближи.
То за Тристан така тъжи,
като че е на смърт ранено,
и е към всички озлобено. [932]
Тристан го милва по нослето
и казва на Изолда: — Ето,
то куче е, но не забравя
кой времето си посвещава [936]
да го отгледа и дресира.
Каква привързаност намирам
в едно животно! А във вас,
във своята любима, аз [940]
откривам само непочтеност.
        От тези думи мигновено
кралицата се изпотява,
трепери цяла, пребледнява… [944]
Тристан подхваща пак: — Любима
кралице, с доблест несравнима
преди държахте се към мен.
Спомнете си за онзи ден, [948]
когато Марк ни свари спящи
между овошките цъфтящи.
Видял безспорната измяна,
той се оттегли със закана [952]
да ви убие122… Милостив
бе Бог! А аз бях предвидлив,
реших се да се разделим,
че инак срам неизличим [956]
очакваше ви. И тогаз
получих ценен дар от вас:
чудесен пръстен — чисто злато.
— Бих ви повярвала, когато [960]
ми го покажете.
        Тогава
той тутакси й го подава.
Изолда в пръстена се взира,
сълзи в очите й напират, [964]
тя кърши пръсти от почуда,
като че стига до полуда:
— Ах, колко съм нещастна, Боже! —
възкликва тя. — На друг не може [968]
да е тоз пръстен. Моят мил
е мъртъв. Кой би утешил
една кралица толкоз клета?
        Той от съчувствие обзет е [972]
и казва: — Вие сте красива,
Мадам, и сте добра… Не бива
да ви тормозя още аз
със променения си глас. [976]
        След туй възвръща си гласа,
тя го познава на часа123,
прегръща го и го целува.
Тристан от щастие ликува [980]
и казва на Бранжиен: — Идете,
приятелко, и донесете
вода, че искам да измия
лицето си, за да открия [984]
същинския си вид.
        Бранжиен
откликва… Само след момент
Тристан лицето си изтрива,
Изолда вижда го красиво, [988]
каквото е било преди,
и до любимите гърди
ощастливена се притиска.
Тя му признава, че не иска [992]
той никъде да заминава,
дори подслон му обещава,
за да прекарат там нощта.
Тъй сбъдва се една мечта: [996]
в прегръдките си той я грабва
и нищо друго не му трябва.