Тристан и Изолда (Ранни творби) [bg]

за любовта му, и изрича:
— Нима по нищо не приличам
на този, който отърва ви [400]
от явна смърт и окървави
оръжието си, когато
отсече с меча си ръката
на Гимаран142? — Да, вие също [404]
като спасителя ми мъж сте;
но друга прилика не виждам.
— Това, госпожо, ме обижда.
Не бях ли в стаята ви аз [408]
със арфата и учех вас
на този чуден инструмент?
Аз бях угрижен и смутен,
а вие бяхте изтерзана. [412]
Спомнете си за мойта рана
на рамото: с това платих,
когато зарад вас се бих,
а вие с билки лековити [416]
успяхте да ме изцерите143.
Небесен гръм да ме убие,
ако измислям си, че вие
отровата обезвредихте [420]
и тъй живота ми спасихте,
когато драконът в бран ядна
с отровен меч и мен нападна.
И още: в банята бях вече, [424]
когато сте ми взела меча,
нащърбеното сте видяла
и Перинис144 сте призовала
да го сравни и той с парчето [428]
от счупения меч, което
обвито беше в тънка кожа.
Разбрала сте, че те се схождат,
и обладана от презрение [432]
сте взела меча с намерение
да ме пронижете в гърдите…
С цел да се поуспокоите
аз ви разказах епизода [436]
за онзи косъм145, та дано да
поуталожа яростта ви.
(Ах, този косъм ме застави
да нося много тежък кръст!). [440]
Но за бедите има пръст
и майка ви… На мен тогава
ви повериха и отплава
с нас корабът към необята. [444]
След двата дни попътен вятър
на третия утихна той,
настана непосилен зной
и ни налегна жажда тежка. [448]
Бранжиен тогава по погрешка
отвара ми наля, аз пих
и дните си опропастих.
А вие бяхте обиграна [452]
така, че нищо не ви стана.
Уви, Бранжиен, от вас самата
започнаха ми теглилата.
— Словата ви са тъй умели, [456]
като че томове дебели
прочели сте146. Не сте глупак,
но за Тристан, не, няма как
да минете и от палата [460]
ще тръгнете със пръст в устата…
Ще кажете ли още нещо?
— Да, точно в този миг се сещам
как от параклиса висок [464]
направих аз рискован скок.
Нали отсъдил бе съдът
на клада да ви изгорят.
Тогава тъкмо ви видяха [468]
прокажени и настояха
пред Марк на тях да ви оставят,
та те със вас да се погаврят.
Но между тях избухна свада [472]
и аз тогава от засада
направих ги на пух и прах.
Спомнете си, това аз бях!
И Говернал там с мене беше, [476]
той с патерици ги цереше.
А след това в гората бяхме
с Огрен… и рой сълзи проляхме.
Дали е още жив? — Млъкнете [480]
и повече не говорете
за този мъж, той е светец,
а вие — негодяй, лъжец.
Ако ли не, ще наредя [484]
при краля да ви заведат
да чуе той какво витае
в ума ви. — Ако Марк узнае
за случилото се, ей Богу, [488]
туй вас ще притесни най-много.
„Щом на Амур се подчиняваш,
в един ден всичко получаваш“.
Уви, туй не важи за мен, [492]
защото вече съм лишен
от галещите й очи.
— Младежо, кой ви помрачи
разсъдъка? — Оназ, която [496]
навеки ми плени душата…
И друг въпрос ме занимава:
какво ли с кучето ми става?
Когато вързано било [500]
три дни, то нищо не могло
да хапне: хващало го бяс,
защото съм му липсвал аз.
Но щом отвързали синджира, [504]
то втурнало се да ме дири.
— Наистина така се случи.
Но аз ще дам доброто куче
на тоз, комуто аз самата [508]
обрекох си навек душата.
Дай Боже да се срещнем пак!
— Пуснете го да видим как
ще се държи: дали ще лае, [512]
дали Хюсден ще ме познае.
— Вас да познае?! Парцалан!
Откакто тръгна си Тристан,
то все се впуска и ръмжи [516]
към всеки, който приближи.
Госпожице Бранжиен, идете
и кучето ми доведете.
        Бранжиен се с кучето задава, [520]
но връзката му изтървава:
нима то може да кротува,
когато глас познат дочува?
От чувство радостно обзето, [524]
то хвърля се натам, където
Тристан в момента се намира,
с муцунката си го допира,
потропва с лапи от вълнение, [528]
а двете дами с умиление
следят вълнуващата сцена.
Изолда е съвсем смутена:
тоз луд с одеждите несносни [532]
дали не е проклет магьосник?
Тристан е трогнат от Хюсден
и казва: — Само ти към мен
добрите чувства си запазил. [536]
Не ме отблъскваш като тази,
в която толкова съм влюбен,
а тя ме мисли за загубен,
за шарлатанин, за глупак. [540]
Ала ще види онзи знак
за обич, който на раздяла
в градината ми беше дала.
Ще види пръстенчето златно: [544]
към него за съвет стократно
обръщал съм се; то ми беше
мой пръв другар и ме тешеше;
ако мълчеше, туй бе знак, [548]
че дебне ме опасност пак.
Когато страдах и тъгувах,
през сълзи топло го целувах.
        Щом пръстена си разпознава, [552]
кралицата не се съмнява,
че е Тристан и с горък глас
възкликва: — Клетница съм аз!
Сърце, кажи защо туптиш, [556]
щом не можа да различиш
чертите на тоз, който страда
по мен? Да чакам ли пощада?
        И тя в несвяст отпуска стан [560]
в обятията на Тристан.
Доволна гледа тази сцена
Бранжиен. Изолда, посвестена,
притиска му се до гърдите [564]
и го целува по очите:
— От колко скръб бе помрачен
животът ви заради мен,
Тристан!… Но аз принадлежа [568]
на кралски род и ви дължа
заслужено обезщетение.
Бранжиен, изпадам в притеснение,
какво да сторим ми кажете. [572]
— Мадам, изпърво го снабдете
със други дрехи… И не бива
за нищо никой да унива!
— Но как щастлив да го направя? [576]
— След малко аз ще ви оставя
сами — дарете го с любов,
дордето кралят е на лов!
— Дано се бави осем дена!… [580]
… Бранжиен излиза, а Тристан,
от плам любовен обладан,
към свойта мила се обръща
и в сладък унес я прегръща. [584]