Выбрать главу
за любовта му, и изрича: — Нима по нищо не приличам на този, който отърва ви [400] от явна смърт и окървави оръжието си, когато отсече с меча си ръката на Гимаран142? — Да, вие също [404] като спасителя ми мъж сте; но друга прилика не виждам. — Това, госпожо, ме обижда. Не бях ли в стаята ви аз [408] със арфата и учех вас на този чуден инструмент? Аз бях угрижен и смутен, а вие бяхте изтерзана. [412] Спомнете си за мойта рана на рамото: с това платих, когато зарад вас се бих, а вие с билки лековити [416] успяхте да ме изцерите143. Небесен гръм да ме убие, ако измислям си, че вие отровата обезвредихте [420] и тъй живота ми спасихте, когато драконът в бран ядна с отровен меч и мен нападна. И още: в банята бях вече, [424] когато сте ми взела меча, нащърбеното сте видяла и Перинис144 сте призовала да го сравни и той с парчето [428] от счупения меч, което обвито беше в тънка кожа. Разбрала сте, че те се схождат, и обладана от презрение [432] сте взела меча с намерение да ме пронижете в гърдите… С цел да се поуспокоите аз ви разказах епизода [436] за онзи косъм145, та дано да поуталожа яростта ви. (Ах, този косъм ме застави да нося много тежък кръст!). [440] Но за бедите има пръст и майка ви… На мен тогава ви повериха и отплава с нас корабът към необята. [444] След двата дни попътен вятър на третия утихна той, настана непосилен зной и ни налегна жажда тежка. [448] Бранжиен тогава по погрешка отвара ми наля, аз пих и дните си опропастих. А вие бяхте обиграна [452] така, че нищо не ви стана. Уви, Бранжиен, от вас самата започнаха ми теглилата. — Словата ви са тъй умели, [456] като че томове дебели прочели сте146. Не сте глупак, но за Тристан, не, няма как да минете и от палата [460] ще тръгнете със пръст в устата… Ще кажете ли още нещо? — Да, точно в този миг се сещам как от параклиса висок [464] направих аз рискован скок. Нали отсъдил бе съдът на клада да ви изгорят. Тогава тъкмо ви видяха [468] прокажени и настояха пред Марк на тях да ви оставят, та те със вас да се погаврят. Но между тях избухна свада [472] и аз тогава от засада направих ги на пух и прах. Спомнете си, това аз бях! И Говернал там с мене беше, [476] той с патерици ги цереше. А след това в гората бяхме с Огрен… и рой сълзи проляхме. Дали е още жив? — Млъкнете [480] и повече не говорете за този мъж, той е светец, а вие — негодяй, лъжец. Ако ли не, ще наредя [484] при краля да ви заведат да чуе той какво витае в ума ви. — Ако Марк узнае за случилото се, ей Богу, [488] туй вас ще притесни най-много. „Щом на Амур се подчиняваш, в един ден всичко получаваш“. Уви, туй не важи за мен, [492] защото вече съм лишен от галещите й очи. — Младежо, кой ви помрачи разсъдъка? — Оназ, която [496] навеки ми плени душата… И друг въпрос ме занимава: какво ли с кучето ми става? Когато вързано било [500] три дни, то нищо не могло да хапне: хващало го бяс, защото съм му липсвал аз. Но щом отвързали синджира, [504] то втурнало се да ме дири. — Наистина така се случи. Но аз ще дам доброто куче на тоз, комуто аз самата [508] обрекох си навек душата. Дай Боже да се срещнем пак! — Пуснете го да видим как ще се държи: дали ще лае, [512] дали Хюсден ще ме познае. — Вас да познае?! Парцалан! Откакто тръгна си Тристан, то все се впуска и ръмжи [516] към всеки, който приближи. Госпожице Бранжиен, идете и кучето ми доведете.         Бранжиен се с кучето задава, [520] но връзката му изтървава: нима то може да кротува, когато глас познат дочува? От чувство радостно обзето, [524] то хвърля се натам, където Тристан в момента се намира, с муцунката си го допира, потропва с лапи от вълнение, [528] а двете дами с умиление следят вълнуващата сцена. Изолда е съвсем смутена: тоз луд с одеждите несносни [532] дали не е проклет магьосник? Тристан е трогнат от Хюсден и казва: — Само ти към мен добрите чувства си запазил. [536] Не ме отблъскваш като тази, в която толкова съм влюбен, а тя ме мисли за загубен, за шарлатанин, за глупак. [540] Ала ще види онзи знак за обич, който на раздяла в градината ми беше дала. Ще види пръстенчето златно: [544] към него за съвет стократно обръщал съм се; то ми беше мой пръв другар и ме тешеше; ако мълчеше, туй бе знак, [548] че дебне ме опасност пак. Когато страдах и тъгувах, през сълзи топло го целувах.         Щом пръстена си разпознава, [552] кралицата не се съмнява, че е Тристан и с горък глас възкликва: — Клетница съм аз! Сърце, кажи защо туптиш, [556] щом не можа да различиш чертите на тоз, който страда по мен? Да чакам ли пощада?         И тя в несвяст отпуска стан [560] в обятията на Тристан. Доволна гледа тази сцена Бранжиен. Изолда, посвестена, притиска му се до гърдите [564] и го целува по очите: — От колко скръб бе помрачен животът ви заради мен, Тристан!… Но аз принадлежа [568] на кралски род и ви дължа заслужено обезщетение. Бранжиен, изпадам в притеснение, какво да сторим ми кажете. [572] — Мадам, изпърво го снабдете със други дрехи… И не бива за нищо никой да унива! — Но как щастлив да го направя? [576] — След малко аз ще ви оставя сами — дарете го с любов, дордето кралят е на лов! — Дано се бави осем дена!… [580] … Бранжиен излиза, а Тристан, от плам любовен обладан, към свойта мила се обръща и в сладък унес я прегръща. [584]
вернуться

142

Ст. 404: Някои коментатори четат Гимаран като деформирана форма на Гамариен. В този епизод обаче Тристан не отсича ръката на своя противник. Това прави в двубоя срещу Морхолт според версиите на Айлхарт и на Готфрид. Виждаме как, преминавайки от един текст в друг, определен мотив влиза в нови съчетания и получава нови разновидности.

вернуться

143

Ст. 417: Тристан напомня за първото си пребиваване в Ирландия, когато боледува от отровната рана от копието на Морхолт. Изолда (или майка й) ще го излекува, а той дава на принцесата уроци по арфа.

вернуться

144

Ст. 427: Когато описват този епизод, другите версии не споменават за Перинис, пажа на Изолда.

вернуться

145

Ст. 437: Тристан намеква за епизод, чиито корени следва да търсим в така наречения „странстващ мотив“ (т.е. с широко разпространение във фолклора на редица страни) за „Златния косъм на непозната красавица“: в залата, където Марк разговаря със своите барони и те настояват кралят да се ожени, за да му се роди наследник, през отворения прозорец влиза лястовичка, от човката на която пада златист косъм. Тогава Марк заявява, че ще вземе за жена единствено тази, на която косъмът принадлежи. Тристан тръгва незабавно, озовава се отново в Ирландия, печели кралската дъщеря с победата си над дракона и я довежда при своя вуйчо. Този фолклорен мотив е вграден единствено в романа на Айлхарт Обергски.

вернуться

146

Ст. 458: В Оксфордската версия Тантрис се хвали с поетичните си способности (ст. 531). Тук Изолда възприема човека, който възпроизвежда важни събития от нейния живот, не като тяхно главно действащо лице (Тристан), а като един добре информиран — бих казал дори „начетен“ — самозванец. Авторите приписват на протагонистите съзнанието, че техните премеждия и приключения са вече „литература“.