Тристан и Изолда (Ранни творби) [bg]

Да я забрави?… Да опита в брак с друга радост да изпита? Понеже има си съпруг, сега не мисли тя за друг. [396] Ще се ожени за такава, че да не бъде обвиняван, че само заради страстта пожертвал си е съвестта160. [400] Ако Изолда161 той обича, то е, че тя се тъй нарича: заради белите ръце и хубавото й лице. [404] Ни само с външна красота, ни само с името си тя би съумяла да събуди у него тези чувства луди162… [408] И двете са еднакво ценни. Ако реши да се ожени, тогава би видял тя как приема неговия брак, [412] как, щом като обича друга, на собствената си съпруга могъл би да се наслаждава. Тъй ще добие сам представа [416] дали Изолда е честита и как тя може да изпита наслада, щом е безразлична към краля, щом не го обича. [420] С това рисковано решение Тристан цели и отмъщение, но вместо да се намалява, терзанието се влошава. [424] След като поривът любовен не му донесе брак съдбовен, защо той да не утоли страстта си с другата. Нали [428] тя също с хубост е позната, пък и съвпадат имената… А щом и тя е хубавица като любимата кралица [432] и щом Изолда се нарича, защо пък да не я обича? По име, красота и стан те си приличат и Тристан [436] съвсем естествено решава, че може да я притежава.         И случват се неща най-странни… От личности непостоянни [440] и леконравни би могло да се очаква само зло. Те от доброто се отказват и с действията си показват [444] вредителските си привички. В тях злото взема връх над всичко и често при такива хора се е превръщало във втора [448] природа. В тях двуличността е стъпкала искреността, доброто чезне във забрава, а пък животът им минава, [452] уви, във вършене на зло. И невъзможно би било от него да се отклонят. Те следват този вреден път, [456] към всичко живо озлобени, като че са затуй родени, макар че някои дори си имат качества добри. [460] Към чуждото изпитват жажда, то повече им се услажда, забравят своето, защото все в чуждото им е окото. [464]         На своето не се любуват, а чуждото, и да не струва, привлича ги неудържимо. Щом чуждо е, то значи има, [468] цена чудовищно висока, като че ли е рядка стока. Промяната ги изкушава единствено когато дава [472] шанс някой да се добере до нещо чуждо. По-добре, и лошо да е, да е чуждо. Дори когато нямат нужда [476] от него, триж по-скъпо то е за тях от всяко нещо свое. Щом някой прави изменения, довеждащи до подобрения, [480] и се реши да изостави това, което се не нрави, знак за всемъдрост е това; че само умната глава [484] способна е да подобрява живота и да отстранява това, което става вредно. Затуй се смята, че е редно, [488] ако се някои залавят с промени, тъй да ги направят, че само добрини да носят. Мнозина по света скитосват [492] с цел нещо чуждо да добият. В това число са и ония жени, които изоставят това, що имат, и си правят [496] план, който да осъществят, вървейки по съвсем нов път. Да ги осъждам ли? Не зная… Но няма спор, че те желаят [500] животът да се промени. Аз виждам как мъже, жени променят вкусове, влечения, но не постигат подобрения, [504] и често любовта ги води до несполуки и несгоди: избягват я, но тя ги гони, изпадат в жертва на нагони, [508]

160

Ст. 400: Дългият монолог разкрива мъчителното раздвоение на Тристан. Продължителната раздяла с любимата предизвиква у него непознато до сега чувство на ревност. С имагинерния си характер и мощното си психическо въздействие ревността подтиква Тристан да приписва на Изолда противоречиво поведение — от страдание по далечния любим до конформистко щастие със законния съпруг. Най-мъчителното в ревността е неведението: Тристан не знае всъщност нищо за истинското състояние на Изолда. Така стига до решението да се ожени. Подобно решение може да се тълкува по-задълбочено в светлината на теорията на Рене Жирар за миметичното желание (Вж. книгата му Романтическа лъжа и романна истина). Тази стъпка Тристан предприема, за да се постави на мястото на своята любима: да живее в брак с нелюбимо същество (ст. 373–383).

161

Ст. 401: Става дума за Изолда Белоръката, дъщерята на Бретанския херцог.

162

Ст. 408: В Изолда Белоръката Тристан вижда сам онова, с което девойката му напомня за любимата — името и физическата й красота.