Тристан и Изолда (Ранни творби) [bg]

200
и от едно и също зло.“ [3124]
        Пет дена вече във морето
вилнее буря, след което
се връща хубавото време.
Пак корабът бърз курс поема [3128]
и Каердин пръв забелязва,
че вече се Бретан показва.
Пак всички се развеселяват
и бялото платно развяват, [3132]
за да се види от далече,
защото е настъпил вече
четиридесетият ден —
последният, определен, [3136]
преди да тръгнат, от Тристан.
        От вятъра необуздан
не се усеща полъх даже;
но пагубно ще се окаже [3140]
безветрието: няма как
да стигне корабът до бряг.
Съвсем спокойна е водата,
от никакъв ветрец платната [3144]
не трепват, пък и лодка нямат.
Тревогата е пак голяма:
съвсем наблизо е брегът,
но как ли да се доближат? [3148]
Вълнички леки ги люлеят
и въпреки че виждат кея,
да стъпят там е немислимо.
Пак отчаяние обзима [3152]
Изолда: до брега желан,
където чака я Тристан,
не може да се добере…
От безпокойство ще умре. [3156]
        А от брега все тъй се вглеждат
в безкрайното море с надежда
да видят бялото платно
на приближаващ кораб, но [3160]
все още той не се съзира.
От болки и от скръб премира
Тристан: въздиша, плаче, стене…
И той безкрайно притеснен е, [3164]
че корабът не се задава.
Но в този миг се появява
жена му… Още от вратата,
с ужасна хитрина в главата, [3168]
тя казва му: — Любими, ето,
че идва кораб по морето.
Макар че е в далечината,
аз лесно разпознах платната: [3172]
пристига Каердин. Дай, Боже,
той с нещо този път да може
да те спаси от болестта!
        Тристан, едва дочул вестта, [3176]
със трепет пита я веднага:
— Наистина ли той е, драга?
Какво му е на цвят платното?
— Съвсем съм сигурна, защото [3180]
то отдалече се чернее
и много слабо се люлее,
защото вятърът е лек.
        Навярно никой друг човек [3184]
не се е чувствал тъй злочест,
както Тристан при тази вест.
Той се обръща към стената
и с болка пареща в душата [3188]
си казва: — Да ви пази Бог,
Изолда! Удар по-жесток
не зная. Аз съм поразен.
Дано ви стане жал за мен, [3192]
когато няма да ме има.
Умирам зарад вас, любима.
Ако все пак ме съжалите,
душата ми ще утешите. [3196]
        Той още три пъти повтаря
„любима“, немощен притваря
очи и Богу дух предава.
И замъкът се потопява [3200]
в безкрайни писъци, в ридания.
И близките, със състрадание,
от болничния му креват
го слагат на копринен плат, [3204]
и припокриват със саван
непрежалимия Тристан.
        В морето вятър духва пак
и корабът достига бряг. [3208]
Изолда слиза на земята,
плач скръбен стряска й душата,
камбанен звън брега оглася
и тягостната вест разнася. [3212]
Изолда иска да узнае
от минувачите каква е
причината за тез ридания,
за траурния звън камбанен. [3216]
Един старик й отговаря:
„Госпожо, мъка ни изгаря,
че вече между нас го няма
Тристан. Скръбта ни е голяма! [3220]
Той беше щедър, отзивчив,
смел, благороден, милостив,
той бе ни стожер срещу злото.
Горкият си умрял в леглото [3224]
от раните си. Колко жалко!“
        Изолда чува и без малко
свяст да загуби… Без да може
дори мантото да си сложи, [3228]
към замъка се устремява.
В Бретан красавица такава
все още не били видели…
Коя ли е и откъде ли [3232]
дошла е тази хубавица?
Пристъпя скръбната кралица
и, вайкайки се все по-явно,
на изток се извива бавно [3236]
за своя мил да се помоли:
        — Ах, мили мой Тристан, защо ли
ми е живот опустошен?
Умряхте от любов по мен, [3240]
а аз от скръб по вас умирам,
защото мъртъв ви намирам.
        Притиска се до него тя
и тъй прегръща ги смъртта. [3244]