– Разбира се, защо не.
След секунди се появи още по-възрастен скаут с вкаменено от сдържаност и мълчание лице, с приведени от дългогодишната служба рамене. И той като портретите на стените и дъбовите столове в готически стил се беше сраснал с колежа и представляваше негова неразделна част.
Скаутът се наведе с ръка зад гърба и мъчително бавно наля шери с треперещите си пръсти. Сребърна гарафа, кристални чаши, солени бадеми.
Когато той си тръгна, деканът каза:
– Прочетох интервюто ти в "Таймс". Много ми хареса
– Благодаря, Лио.
Настъпи неловка тишина.
– Нали знаеш колко ти се възхищавам – подхвана отново деканът. – Голяма чест е, че си наш почетен член. Харесвах Аниса толкова много...
– Благодаря, но сигурно не съм тук, за да говорим за покойната ми съпруга. Познаваме се достатъчно и виждам, че си притеснен. Какво се е случило?
Лио заразглежда кубчетата с листчета. Беше ги подредил по цветове – оранжеви, зелени, розови.
– Има оплакване срещу теб – промълви той, без да вдига очи.
Азър го погледна. Прошарена над слепоочията коса, набръчкано чело, нервно потрепване на устните. Изглеждаше точно така и на предишния си пост като главен ковчежник.
– Не се налага да ми спестяваш подробностите.
– Разбира се, че не. Всеки път, когато те нападаха, а не е тайна, че имаше няколко такива случая – понякога заради теб самия, друг път заради начина ти на преподаване, аз те защитавах. Харесван си, но не от всички, знаеш го, нали?
– Така е – кимна Азър.
Лиo подреди кубчетата едно върху друго.
– Винаги бях на твоя страна, защото вярвах в интелектуалната ти неприкосновеност. Уважавах предаността ти към науката и обективността ти. Не разбирам защо... разстройваш хората?
При декана идваха разплакани студенти, получаваше писмени и устни оплаквания срещу Азър и метода му на преподаване, обвинения за прекалени изисквания, за униженията, които студентите понасят, когато изтъква недостатъците им, за претенциозната му полемичност, склонността му да обижда.
– Не знам защо ги засягаш... – въздъхна Лио.
– Трябва да се научат да не се засягат. Това не е детска градина. А университет. Време е да пораснат. Край на дундуркането и глезотиите. Студентите ни трябва да се справят с онова, което ги очаква в живота.
– Това не е твое служебно задължение.
– Мисля, че е.
– Твоята работа е да преподаваш философия.
– Точно така!
– Философията в учебниците.
– Философията на живота.
Деканът отново въздъхна.
– Не е редно да се чувстват обидени и претоварени със задачи. Оплакванията са твърде много. – Той бутна кулата от кубчета и добави: – Има и още нещо... важно.
– И какво е то?
– Става дума за една студентка.
Думите застинаха във въздуха.
– Говори се, че имаш връзки със студентки.
– Това не засяга никого, ако не се възползвам от тях или... те от мен.
– Моралността на думите ти е под въпрос.
– Ширин ли имаш предвид? Тя не е вече моя студентка.
– Ами... не, не е тя.
– А коя? – учуди се професорът.
– Студентката от Турция. В твоята група. Снощи е направила опит за самоубийство.
Азър пребледня.
– Пери? Господи! Добре ли е?
– Да. Нали е млада... Нагълтала се с парацетамол, но има здрав черен дроб и вече е добре.
– Не мога да повярвам. – Професорът се смъкна в стола и лицето му помръкна.
– Имали сте връзка и си я... изоставил.
Азър пое рязко дъх, като след удар в корема.
– Тя ли го твърди?
– Не съвсем. Сега не може да говори. Информацията е от Трой, който, знаеш, те съди. Заплаши, че ще уведоми медиите. Видя ми се доста ядосан. Имам писменото му изявление.
– Може ли да го видя?
– Съжалявам, но трябва да го предам на комисията по етика.
– Уверявам те, че между мен и Пери няма нищо. И знам, че тя ще го потвърди.
– Ти си чудесен преподавател и най-вече почетен член на колежа. Недопустимо е да бъде хвърлено петно върху неговата репутация. Тъй като през изминалите години си си спечелил доста врагове, ако случаят попадне в ръцете на кръвожадните журналисти, ще ни разкъсат.
– Какво предлагаш?
– Вземи си малко почивка. Спри да преподаваш известно време. Нека скандалът отзвучи и комисията приключи с разследването. Момичето ще даде показания и всичко ще бъде наред. Но дотогава се налага да проучим това... нещо...
– Лиo, познаваш ме от толкова време, и ти е ясно, че никога не съм бил неетичен – заяви Азър и се надигна. Деканът също стана.